Убиец

   Черната вест обиколи селото за броени минути. Митко е мъртъв! Цветан беше убил сина на Георги! Никой не можеше да го повярва. Как? Защо?! Тези, които разнесоха новината, не знаеха. Към площада пред кметството започнаха да се стичат съселяни. Хората идваха с надеждата, че някой нещо не е разбрал, че е станала грешка, че е само ранен, но че ще се оправи... Някои минаваха през къщите на двамата, но вратите им зееха отворени, а вътре нямаше никой. После и те отиваха към кметството. Беше неделя, много от работещите в близкия град си бяха на село и скоро малкото площадче се изпълни с народ. Започнаха да си припомнят подробности от живота на двамата.

   Всички знаеха Цветан и Георги. Живееха врата до врата, бяха на една възраст - към края на тридесетте. Бяха отраснали от деца като братя. Където беше единият, там беше и другият. Неразделни. Хората рядко споменаваха името само на единия. Дори и да ставаше въпрос само за един от тях, не го наричаха Цветан или Георги, а „Цветан и Георги". „Цветан и Георги се уволнил от казармата...",  „Цветан и Георги ще се жени...", „Цветан и Георги си купил трактор...",  после следваха уточнения за кого от двамата става дума... Преди години, когато мутрите идваха да изкупуват на безценица зърното, те двамата събраха младежите от селото, организираха ги, въоръжиха се и дадоха отпор на изнудвачите. Имаше кръв и от двете страни, но след мелето повече автомобил с тъмни стъкла не припари в селото. По-късно Цветан и Георги бяха в основата на създаването на новата кооперация. Хората и без тях бяха узрели за идеята. Виждаха, че нещата не вървят, откакто всеки сам чоплеше нивите си, но трябваше някой да ги поведе. Някак естествено беше, че с това се нагърбиха отново двамата млади мъже...

   От навъсеното октомврийско небе започна да ръми студен дъждец. Мъжете нахлупиха шапките си ниско над очите и вдигнаха яки, жените попристегнаха забрадки или заразпъваха чадъри, но никой не си тръгна. Чакаха новини от града, където след трагедията бяха заминали Цветан и Георги и най-близките им. Мъжете се бяха дръпнали на една страна, пушеха и си припомняха за изявите на двамата в селото. След създаването на новата кооперация, някак естествено хората издигнаха само техните две кандидатури за председателското място. Георги си направи отвод и Цветан стана председател. Но някак странно разбираше председателството. Сутрин беше пръв на полето, караше трактора наравно с другите, а едва нощем отваряше тефтерите със сметките и надниците. Георги му помагаше. След време, когато дойдоха избори, Цветан свика събрание на кооперацията, а то си беше кажи-речи цялото село, и предложи да се издигне Георги за независим кмет. Нямаше нито един против. И Георги стана кмет. Двамата управляха селото пак заедно - със сърце и мъдрост и повечето им съселяни ги обичаха...

   Жените се бяха дръпнали на друга страна и коментираха семейния живот на двамата. Бяха се оженили преди години по едно и също време. Жените и на двамата не бяха родом от селото. Цветан бързо се сдоби с челяд - момче и момиче, докато при Георги нещата се проточиха. То не беше ходене по лекари, знахари, врачки, но детето все не идваше. И когато бяха решили вече да си осиновят, преди четири години жена му забременя и роди син. По същото време Цветан се развеждаше и жена му с вече отрасналите деца се прибра в града. Дали беше просто съвпадение или имаше нещо друго, но злите езици на селото започнаха да приказват, че някой близък приятел май е помагал за правенето на детето на Георги. Повечето съселяни не вярваха, но знае ли човек?... Когато се роди Митко, Цветан му стана кръстник. Родителите на председателя бяха починали и сега той живееше сам-самичък, при семейството на Георги живееше и майка му...

   По шосето от града се зададоха няколко коли - полицейска с включени сини светлини, колата на Цветан и още една цивилна. Намалиха покрай множеството от хора и свиха по улицата към къщите на двамата. Селяните мълчаливо ги последваха.  Спряха малко пред дома на Цветан. От неговата кола слезе цивилен, от другата още няколко. Двама униформени полицаи изкараха Цветан от полицейската кола с белезници на ръцете. Тълпата се люшна и зашумя. Истина е било значи! Убиец! Детеубиец!...

   - Убиец! - извика самотен глас от навалицата.

   - Уууу!... - още един-двама нададоха глас.

   Останалите свъсено ги изгледаха. Един униформен полицай се приближи и избута хората назад. Скара се да пазят тишина, за да си свършат следователите работата.

   Председателят на кооперацията вървеше с наведена глава, не смееше да се обърне към съселяните си. В очите му блестяха сълзи. Беше се смалил и изглеждаше изведнъж остарял. Към него се приближи следовател и свали от ръцете му белезниците. Част от тълпата облекчено въздъхна. Други се намръщиха още повече. Заведоха Цветан към къщата му. Започнаха да му задават въпроси. Той сочеше с ръка към трактора паркиран в двора. Фотографът започна да прави снимки. Единият следовател си записваше нещо в тефтерче. Цивилните опънаха ролетка и взеха да мерят. Един от тях клекна и посочи на фотографа да снима някакви пластмасови парчета в калта. В напрегнатата тишина до селяните достигаха откъслечни думи и изречения, изречени от Цветан. Те си ги препредаваха един на друг и на по-недочуващите.

   - Снощи... късно. Да не будя... паркирах напред... Сутринта... Неделя... до по-късно... тръгнах да изкарвам... трактора на заден... Гледах!... Как да не гледах?... Усетих... блъснах... писъци... скочих... пластмасова триколка и детето... Георги дотича... - Цветан се разрида.

   - Сгазил го е! Сгазил е детето на заден! - тълпата отново се люшна и зажужа като разтревожен кошер. - Днес е неделя, а той се е ненаработил, ще оре на празник! Грехота е! Господ го е наказал! - няколко бабички започнаха да се кръстят богобоязливо. - Язък за детенцето!... Живо ли е, поне?... - нямаше кой да им каже.

   Когато приключиха, следователите разрешиха на Цветан да влезе в къщата и да си вземе топли дрехи, после отново му сложиха белезниците, вкараха го в полицейската кола и заедно с цивилната кола на следователите, през локвите, отпътуваха за града. Още не бяха се скрили зад първия завой, когато се разминаха с един стар Опел. Беше колата на Георги. Хората отново мълчаливо се отдръпнаха и направиха път. Опелът спря до съседната къща. От нея слезе кметът, отвори задната врата и изнесе на ръце изпадналата си в несвяст жена. От другата страна слезе майка му, извиваща на умряло:

   - Детенцето ни-и-и!... Убиха го-о-о!... Господи, защо ни наказа-а-а!... Мите, Митенце-е-е!... Защо те убиха-а-а?!...

   Няколко възрастни жени се отделиха от тълпата и отидоха да я успокояват. Останалите съселяни един по един се разотиваха мълчаливо. Най-лошото се беше случило. Един дом беше почернен. Друг един беше опустял, може би завинаги... Студеният октомврийски дъжд продължаваше да вали тихо...

* * *

   Следователят излезе със становище, че случилото се е нещастен случай. Тракторът беше висок, Цветан е нямало как да види връхлитащото под гумите мъничко детско колело, още повече че плътната част на оградата е скривала приближаващото се, оставено без надзор, дете. След двадесет и четири часово задържане Цветан можеше да бъде освободен. Нямаше опасност до делото да се укрие. Въпреки това той помоли до погребението на детето да остане в ареста. Нямаше основание да го задържат, но прокурорът разбра сложността на ситуацията и подписа заповедта за задържане.

   На третия ден след трагедията Цветан позвъни на вратата на апартамента на бившата си съпруга. Чуваше суетенето зад вратата, но не му отваряха. Тръгна да си ходи. Едва тогава вратата се открехна и бившата му жена надзърна през тесния отвор.

   - Какво искаш? - взираше се в брадясалото му отслабнало лице. Не беше забелязала досега, че косата на слепоочията му е почти бяла. Изглеждаше остарял от последната им среща отпреди месец  поне с петнадесетина години.

   - Искам да видя децата...

   - Питаш ли обаче, дали те искат да те видят?! Баща им е убиец! Питаш ли ги как се чувстват?! Върви си! Няма да позволя да ги разстройваш!

   - Исках да им обясня... и просто да ги погаля...

   Вратата се затвори с трясък. Цветан усети как краката му не го удържат. Не беше мигнал през трите нощи в ареста. Колкото пъти затвореше очи, малкият Митко изникваше пред погледа му... Приседна на стълбите пред апартамента. Просто искаше да види и да прегърне децата си. Не му разрешиха. Убийците нямат право на нежност! Дори и към собствените си деца! Обичаше ги толкова много! През последните години ги виждаше рядко. Веднъж в месеца и само през ваканциите за по седмица му идваха на гости на село. Чувстваше, че се отдалечават и че стават все по-чужди и по-чужди... Но да не искат да го видят сега, когато имаше най-голяма нужда от тях?... Не вярваше. По-скоро властния и сприхав характер на майка им отново си беше казал думата... Изправи се и с лъкатушещи стъпки излезе на улицата. Махна на едно такси и се качи. Потеглиха към селото, в което го чакаше неизвестността.

   Пристигнаха на мръкване. Каза на шофьора да го остави в началото на селото. Не искаше да привлича любопитните погледи. Помнеше как онзи ден, по време на огледа на местопроизшествието, цялото село се беше насъбрало пред къщата му и хората го гледаха настръхнали и с нескривана омраза. След толкова години любов и уважение същите тези съселяни го посрещнаха с ненавист, дори и не се поинтересуваха виновен ли е или не... Ако не бяха полицаите може би щяха да го подгонят с камъни. Усмихна се тъжно. Наистина, колко е кратък пътят от „Осана!" до „Разпни го!"... Плати на шофьора, слезе и започна да се промъква в сенките покрай оградите като престъпник. Престъпник! Това е! Отсега нататък това беше точната дума. За хората той вече беше такъв и без значение дали съдът щеше да го осъди на затвор или не, клеймото беше лепнато - Цветан беше убиец и престъпник!...

   Наближи бащината си къща. В тъмното  различи нещо белеещо се на оградата. Беше надпис. Някой беше написал с дебела четка потопена във вар: „Тук живее убиец!"... Гледаше надписа и не вярваше. Не, това не беше истина. Беше кошмар, от който всеки момент очакваше да се събуди. Влезе в двора. Поне кучето му щеше да го посрещне с радост. Приближи се към къщичката му. Не смееше да го извика по име, за да не го чуят съседите. Спъна се в нещо. Коленичи и напипа рошавата дълга козина на Балкан. Тялото беше вдървено и мъртво отдавна. Усети прерязваща болка в стомаха си. „Най-вероятно е виел от жажда и мъка по мене и затова са го отровили...".  Не му се искаше да повярва, че някой е излял омразата си към него върху беззащитното куче. Отиде към дъното на двора, където гледаше кокошки и зайци. Вратите на кокошарника и зайчарниците зееха отворени, вътре нищо не помръдваше. Вече му беше все едно. Влезе в къщата. Промъкваше се като крадец. Не смееше да запали лампата. Отиде при кандилото до иконата в ъгъла и го запали. Беше останало още от баба му и когато се сещаше, на големите църковни празници, го припалваше. Оскъдната светлинка освети едва-едва голямата стая, която беше едновременно и кухня и дневна. На пода лежеше някакъв пакет. Беше голям камък увит в хартия. „Писмо! Бърза поща - направо през стъклото..." - помисли си с горчивина. Хич не си и направи труда да го вдига и да го чете. Беше му ясно какво съдържа. Погледът му се плъзна към скрина, на който, редом с многото снимки, бяха и тези на децата му и на малкия Митко. Извади ги и доближи към оскъдната светлина. Толкова ги обичаше и тримата! Сега, когато неговите живееха в града и ги виждаше рядко, цялата му любов беше насочена към кръщелника му. Знаеше с какво очакване и каква мъка беше дошъл на белия свят. Спомни си как растеше пред очите му. Как проходи не в техния двор, а в неговия. Как искаше винаги да бъде до своя „чичи Цеци", да го води до кучето Балкан и да рошат заедно козината му, после да го отвързват и да играят на гоненица в големия селски двор. После да хранят зайците, да вземат някое мъничко и Митко да го гали, докато „чичи Цеци" му разказва приказка. Бяха толкова често заедно, колкото навремето Цветан не беше отделял на собствените си деца. Беше чувал какви приказки се носеха из селото, че уж той е баща на малкия. Посрещаше ги с насмешка, но понякога му се искаше да е вярно... На снимката Цветан беше вдигнал Митко на раменете си. И двамата се смееха на глас. Беше само преди два месеца. Ако можеше да върне времето назад!... Буцата в гърлото му растеше, искаше да я преглътне, а не можеше. Дори не си правеше труда да спре сълзите си. Стичаха се свободно по лицето му. Сурови мъжки сълзи. Сълзи на баща. Митко не беше негово дете, но се чувстваше така, сякаш с него е загубил едновременно и трите си деца... Трите си деца и брат си. Георги му беше повече от брат. Не знаеше как ще го погледне отсега нататък в очите. А живееха врата до врата. Животът, такъв, какъвто беше досега, се беше сринал за един кратък миг и в двете съседни къщи. Трябваше да се махне. Беше повече от ясно. Но поне веднъж трябваше да намери сили да погледне в очите Георги. Трябваше да му каже, че не е убиец... Пъхна снимките в джоба на якето си и излезе.

   Малкият вратник между двата двора беше закован с груби нерендосани дъски. Заобиколи през улицата. Георги не заключваше портата вечер. Влезе. Кучето го познаваше и не се разлая. Доближи се до осветения прозорец и почука. Пердето вътре се помръдна, мерна му се лицето на Георги. След малко на вратата се показа жена му. Не го изчака да каже и дума.

   - Цветане, върви си! Георги не иска да те вижда. Черен си му! Каза „Да минат само четиридесет, тогава ще се разплащам с  убиеца!"... - и затвори вратата.

   Цветан на вярваше на чутото. Не усети как се прибра вкъщи като сомнамбул. Полегна с дрехите на леглото. Много трудно, но можеше някак си да приеме, че хората го наричат убиец. Хора - разни, свят - всякакъв. Но Георги да го нарече убиец... Неговият побратим?! Георги, който му беше повече от брат? Не можеше да го повярва! Лежеше с поглед, забит в тавана и не мислеше. Беше изпаднал в огромна бездна. Рееше се в безтегловност и това беше бягството на психиката му, която беше на предела на силите си след трите нощи безсъние и посрещането му от съселяните му...

* * *

* * *