- Како Мароо, ей, како Маро ма!
Старата жена отвори тежката скърцаща врата на къщата си. Отсреща боса и полугола стоеше Анифе с малката Ата на ръце. Вихрушката вкара облак снежен прах в топлата стая. Беше краят на януари и такава виелица от години не се беше случвала. И студ. Кучешки студ.
- Прибери ма, ма како Маро, Алито ма изгони – по посинелите замръзнали бузи на младата циганка се стичаха едри сълзи, спираха се за малко на острата брадичка и политаха към голата ù гръд. С жилетка бе успяла да увие момиченцето си през глава, само очичките му се виждаха. Гледаше уплашено.
- Влизай, чедо, влизай... знам я твойта, ич не ти е лесно. Дай детето и сядай до печката... Божкеее, кога има чиляк да пати... – Наведе се и сложи още едно дърво в старото кюмбе.
Анифето се сви в ъгъла и утихна. Само сълзите ù неспирно се стичаха по гладкото и мургаво лице, а раменете потръпваха при всеки порив на вихрушката навън.
Мария разви жилетката и хубавите руси къдрици на детето блеснаха под лампата. Сините ...