Участ

- Како Мароо, ей, како Маро ма!
Старата жена отвори тежката скърцаща врата на къщата си. Отсреща боса и полугола стоеше Анифе с малката Ата на ръце. Вихрушката вкара облак снежен прах в топлата стая. Беше краят на януари и такава виелица от години не се беше случвала. И студ. Кучешки студ.
- Прибери ма, ма како Маро, Алито ма изгони – по посинелите замръзнали бузи на младата циганка се стичаха едри сълзи, спираха се за малко на острата брадичка и политаха към голата ù гръд. С жилетка бе успяла да увие момиченцето си през глава, само очичките му се виждаха. Гледаше уплашено.
- Влизай, чедо, влизай... знам я твойта, ич не ти е лесно. Дай детето и сядай до печката... Божкеее, кога има чиляк да пати... – Наведе се и сложи още едно дърво в старото кюмбе.
Анифето се сви в ъгъла и утихна. Само сълзите ù неспирно се стичаха по гладкото и мургаво лице, а раменете потръпваха при всеки порив на вихрушката навън.
Мария разви жилетката и хубавите руси къдрици на детето блеснаха под лампата. Сините му ясни очи оживяха от топлината. Поиска да слезе на земята. С несигурни стъпки отиде до майка си, протегна почервенелите си от студ ръчички и изтри сълзите и.
Замълчаха. Нямаше какво да си кажат. Историята я знаеше цяло село и от три години не спираха приказките и догатките. Откакто се роди Ата. Роди се с бяла кожа и светло мъхче по главата, не приличаше на никой от родата на стария Исеин. И се започна... Алито се пропи и все навъсен ходеше, а нощем пребиваше Анифе. През деня никоя от другите жени дума не ù обелваше, съскаха зад гърба и я плюеха. Не я приеха още когато Али я доведе от Стара Загора, а сега си изкарваха злобата открито. Различна беше от тях, завършила гимназия, учена, дрехите ù хубави, накитите ù златни, не като техните – пиринчени и пластмасови дрънкулки. И красива, много красива. Гарвановата ù коса стигаше под кръста и като я вържеше нависоко, падаше като водопад над кафявите, големи, бадемови и винаги усмихнати очи.
- Не съм, како Маро, не съм познала друг мъж, освен Алито. Никой ми не верва, само ти... само ти... - гласът на Анифе се задави в сълзи.
- Знам, чедо, знам... Яла да си легнеш, па утре ще я измъдрим някак. Имам някой левец, ще стигнат да си идеш при вашите, пък после ще му мислиш нататък... то това твоето живот ли е? Ами и детето страда покрай теб...

...

- Д-р Манушева, имаме пациент с кравна група АБ, отрицателен резус фактор – от вратата се подаваше рошавата глава на дежурната сестра в Спешното - реших, че ще ви заинтригува, като вашата кръвна група е, рядко се среща. Ама той е циганин, д-р Манушева.
Атина леко потръпна. Винаги се случваше, когато някой споменеше думата. Не се притесняваше от произхода си, а от отношението на другите. Затова като навърши пълнолетие, смени името си и бащиното, остави само фамилията. „Мануш” на цигански значи „човек”. После срещна Сашо и година не посмя да му каже. Престраши се едва когато той предложи да се оженят и макар да очакваше, че това ще е краят, той трябваше да знае. Учеше медицина, беше наясно с генома и знаеше своята и майчината си участ. „Циганка съм, Саше, и майка ми е циганка, и баща ми...” Александър като че ли изобщо не се учуди, засмя се и рече:
- Глупаче, та аз те обичам! Има ли някакво значение? Обичам най-русокосата и синеока циганка в цяла България, най-милата, пламенна и умна жена, която съм срещал през целия си досегашен живот.
Сърцето ù запя тогава. За пръв път някой не се учуди, не зацъка с език и не изтърси някоя, скрита зад шега, вулгарност. Заведе го в къщи, а Анифето дълго го държа в прегръдките си и плачеше ли... плачеше...

...

В последните двадесет и три години нямаше нощ, в която да не се свие някъде, където няма да я чуе Ата, да бръкне в дълбокия джоб на полата си и да извади една овехтяла снимка. После дълго да се взира в дълбоките черни очи на мъжа и да хлипа: „Не съм, Али, не съм...” Тогава, в онази зимна мразовита нощ, когато Али я изгони и добра съседка я приюти, се зарече пред Бог, че каквото да ù струва, на рожбата си ще осигури живот, различен от този на повечето цигани. И го направи. Не се прибра при баща си и братята си, знаеше, че и там няма да срещне разбиране и в крайна сметка майка ù щеше да пати. Отиде в София, намери евтина квартира, даде детето на седмични ясли и изкара курс за кранист. Работи по заводи и национални обекти, местеха се с Ата от град на град, но събра пари, купи жилище в Пловдив и се установиха там. Момичето ù порасна хубавица и умница и когато завърши гимназия, Анифе настоя да кандидатства медицина. Това си мечтаеше още от малка, това я влечеше, това бяха игрите ù. Ата не я разочарова. На нея се беше метнала – упорита и непредавна. Не се спираше пред трудностите, не хланчеше, не падаше духом.
И ето сега нейното момиче доведе човек, който е разбрал и приел истината.
Анифе плака дълго, но за пръв път от толкова години в сълзите ù нямаше горест, не пареха от болка, а се лееха като лековит дъжд по мургавото поувяхнало вече лице на изстрадалата майка.

...

Атина се изправи бързо и на бегом последва сестра Тошева, която разказваше как циганинът успял да измъкне от горяща кола семейство с малко, русокосо, синеоко момченце. „Ама голям сладур! С едни къдрици като ангелче...”. Детето било добре, майката и бащата и те щели да се оправят, най-пострадал бил спасителят всъщност...
Видя го и се закова в рамката на вратата.
Това беше мъжът от вехтата снимка. Баща ù.
Знаеше всичко. Знаеше какъв хубавец е бил и колко е искал и обичал Анифе. Знаеше как се опълчил на баща си и не взел булка по обичая. Знаеше как три години се опитвал, но не успял да приеме външността на детето и как не повярвал, че любимата му не е изменила, колкото и да го молела и обяснявала. Как се пропил и спрял да свири, как се гаврели зад гърба му всички в селото, как го подигравали братята му, баща му, сестрите му. Как не издържал и една нощ, пиян до умопомрачение, изхвърлил на улицата младата си жена и детето... И как после години наред ги търсил, но те не искали да ги намери...
„Ето го нашият герой, докторе, малко е пообгорял, но ще се оправи...” – сестра Тошева не млъкваше – „Ама спаси хората, ей! А после циганите не били човеци, бе и човеци има сред тях...”
Беше си представяла този миг хиляди пъти. Беше ходила в селото и обикаляла около бащината си къща. Искаше да го види. Искаше да му изкрещи в лицето, че е сгрешил и си заслужава наказанието... Но знае ли човек кога греши?
Не го мразеше. Анифе се беше постарала да не го намрази. Оправдаваше го до последния си дъх.
Седна до него.
Първо я погледна учудено, после леко се усмихна с очи, втренчи се в лицето ù и като че ли целият му живот премина през погледа му в следващите няколко мига, всичките онези години на мъка и вина. Преглътна болезнено.
Атина се усмихваше:
- Позна ме! Нали... Позна ме, тате...

Сестра Тошева най-накрая замлъкна.