Към полунощ дъждът се прекрати и стана толкова тихо, че чувах шума на собствените си мисли. В най-тъмното безмълвие на облаците се оформи кладенец и там – съвсем в края на безветрието, надникна за миг онази дребна звезда, която често наднича в сънищата ми. Готов съм да се обзаложа, че искаше да ми каже нещо, но минавам на другия тротоар, защото диалогът с всяка надничаща звезда добива особен дъх на безнадеждност.

Обикновено по това време  минавам по булеварда с кестените, после по алеята на проститутките, по крайречния булевард и накрая през гробището на Византия. Маршрутът е уточнен отдавна и рядко се налага да правя корекции; това дори не е най-важно. Край сточна гара тази безнадеждност добива вид на вцепенен от тишина семафор.

Понякога през другия край на мъглата преминава силуетът на една възрастна жена, която рови нощем из контейнерите и къса парчета от тъгата на самотниците. Много отдавна я засичам все по едно и също време на това място и никога нямам обяснение защо е още жива. Очевидно природата не се вслушва в гласа на логиката, защото съобразно всяка логика, това е своеобразен парадокс. Не ми е ясно защо често се сещам за нея, дори не чета некролози, и винаги, когато намина по тези места, имам усещането, че виждам в мрачината дрипавия силует, завиващ зад ъгъла на съседната пряка. Понякога внезапно ме шокира мисълта, че съм я срещал много отдавна при особени обстоятелства и се опитвам да се сетя каква е връзката.

Обикновено, когато я приближа, тя бърза да се скрие, очевидно срамувайки се да се покаже в този си вид и в тази си роля, защото съвсем обяснимо, нито видът, нито ролята се вписват в представите за човешко достойнство.

Историята беше достатъчно мъчителна, поради което нямах намерение да ù натрапвам вниманието си, но все пак не ме напускаше мисълта, че съм я виждал някъде преди и може би доста често. Нещо много познато ми се мярна, когато една неонова реклама освети за миг посърналото ù лице и нещо много загадъчно.

Желаейки все пак по някакъв начин да бъда полезен (не зная как се породи тази идея), започнах непосредствено преди нейната появата да оставям на същото място торбичка с храна и после – скрит зад ъгъла на съседната сграда – наблюдавах реакцията, за да се убедя, че и допада този начин на общуване. Тя приемаше подаянието без видима реакция, сякаш няма нищо по-естествено да намериш край контейнерите торбичка с храна, очевидно предназначена не само за кучета. Оттогава почти всяка вечер се отбивах там и оставях храна, понякога дори дребни суми пари, което тя пак по същия начин прие за нещо – съвсем в реда на нещата.

Беше винаги сама и винаги бързаше да изчезне, когато я приближа повече от допустимото или когато някой друг – случаен минувач – се отбие насам.

Всяка вечер по едно и също време тя се появяваше в мрачината на една съседна уличка, обхождаше контейнерите и вземаше торбичката от мястото, където обикновено я оставях – нарочно пригодено за целта. После по същия начин се отдалечаваше тихо и безплътната ù фигура се сливаше с мрака.

Една вечер по някаква причина не успях да пристигна навреме и се получи неудобство. Когато дойдох, тя вече беше там и след като не откри нищо на посоченото място, наведе глава в някакво неистово отчаяние, после бавно се отдалечи надолу по уличката. Когато посърналият ù силует се закри зад ъгъла, нещо ме прободе от ляво и хукнах да я догоня. Настигнах я веднага, защото тя едва пристъпяше под тежестта на собствената си сянка, сякаш всеки момент ще се срути.

Като чу стъпките зад себе си, тя трепна и се спря, но не се обърна. Дори за миг останах с впечатлението, че посегна да скрие лицето си с ръка, но се отказа.

-         Госпожо, ето вземете – това е за вас!

Едва тогава тя се изви към мен и пое с треперещи пръсти торбичката, произнасяйки съвсем тихо, с някаква непреодолима обреченост, познатата фраза:

-         Благодаря Ви!

Тогава зърнах отново това вцепенено от болка лице и чух този шептящ глас, който непременно съм чувал при други обстоятелства. Това е било някога, но кога и къде – трудно ми е да го извикам в паметта си. Споменът се губеше в хаоса от много близки и много далечни гласове и събития – минали и заминали някога в непосредствена близост.

Обикновено човек, по силата на някакви природни и не съвсем природни закони, избягва контактите с обречени и бедстващи, сякаш са прокажени; нямам представа защо е така. Не мога да твърдя, че по нещо се различавам от останалите (то си е даденост) и не винаги съм склонен да спазвам препоръките на Христос, дори и да разполагам с повече от две ризи. Но случаят явно беше по-различен и явно ми се искаше да разбера кой се крие зад тази маска на обреченост.

Човекът, който е имал шанса да се спаси от немотията (не че съм в същата категория) трудно слиза на дъното, за да се вгледа в съдбата на онзи, който е все още там. Обикновено „спасителят” е склонен да обвинява давещия се в несъществуващи прегрешения и не винаги намесата му е безкористна. Но тази ситуация явно не попадаше в горните категории, така че се почувствах обвързан с нещо, за което ми е трудно да дам обяснение. По някакви неведоми причини съдбата на тази жена ме засягаше лично, но още нямах представа на какво се дължи. Стори ми се обаче, че възнамерявам да узная.

За да не я притеснявам допълнително с присъствието си, побързах да се махна и както обикновено, си послужих с достатъчно баналните полуобяснения и полуизвинения.

-         Не се безпокойте! Това ми идва в повече, така че ще се радвам, ако го приемете.

-         Благодаря Ви! – прошепна отново тя с хриптящ от мъка глас. – Много сте добър.

И сянката ù се отдалечи в призрачната нощ зад зоната на мълчанията, малко преди онази дребна звезда да изчезне в най-тъмната оскъдица на мрака. Отново ми се наби в съзнанието тази особена нагласа за нещо, което много смътно се е прокраднало наоколо, за да остави следата си в тишината на годините.

Понякога в паузите се завръща все един и същи епизод с все по-избледняващи образи, където съм само страничен наблюдател. Не помня колко време измина 

оттогава и отдавна нямам обяснение как съм се научил да понасям болка, но тя вече не е така пронизваща, както някога. Вероятно се касае за своеобразна аналгезия, която се натрупва в съня на годините и има форма на премръзнала от тишина абстракция, където Ив Танги си е захвърлил палитрата. Първоначалната фикция, че след загубата непременно ще умра се обърна в друга фикция – че никога няма да умра. И с остаряването намирах все по-убедителни аргументи за формата на последното си причастие.

Продължавах това вегетиране и намирах начин за удължаването му. В просъница понякога ми се изчуваше шумът от синия тролейбус на Булат Окуджава с неговите пияни пасажери, пътуващи за никъде, а после го замени шумът на тишината.

Провалът се оформи още в самото начало – преди да стихне ехото от триумфа, където от триумфатор се обособих в аутсайдер. Естествено, тя си замина и то беше ясно много преди да изляза на последната права. Думата ми е за онази, която участваше в събитието и го правеше по впечатляващ начин, но после нещо се случи и бях преместен в „девети коридор”. Турнето, разбира се, се състоя и тя замина някъде, след което завръщането се отложи, след което пак се отложи и тишината около мен започна да се сгъстява. Понякога оглушавах от тишина, после свикнах с оглушаването. Търсех я навсякъде, но отзивите бяха почти еднотипни; прочетох в пресата, че в един епизод триумфирала блестящо с Травиата, после била ангажирана на друго място, после на трето, докато загубих напълно следите. Ла Скала, Метрополитен, Гранд опера и пр. Отначало дори получавах писма, после – все по рядко, докато се прекратиха съвсем. А моите писма се връщаха обратно, поради несъществуващ адрес на получателя. Имах за компенсация една изтъркана от употреба плоча с арията на Виолета, но вече не си спомням подробности, дори гласът ù сякаш вече не е същият.

Този шум около нейната личност продължи известно време, после внезапно стихна. И паузите от тишина започнаха все повече да се удължават, сливайки се с нетрепващата белота на онзи семафор от сточна гара.

Отначало реших, че ще я дочакам непременно, а после това ми стана навик. Някак си се приспособих към това чакане и трудно бих могъл да го заменя с нещо различно. Всеки случаен контакт с всеки обикновен ерзац беше само профилактика, която също се оказваше неприложима. Когато болката започна да стихва, стана ясно, че всичко е стихнало, дори раздрънканият тролейбус на Окуджава е закъсал на последната спирка.

Отначало не можех да проумея защо смесвам двата сценария, но накрая проумях. Прозрението дойде внезапно през същата тази нощ, когато звездата изчезна зад облака и отнесе със себе си споменатата фикция за безсмъртие. Продължението доказва тезата за доминираща безпътица. Ето там е гробището на Византия, а малко по-нататък са наредени контейнерите. Не помня дали съм сънувал нещо или никога не съм заспивал, но отначало ми се мярна последното действие от Травиата и веднага след това оттатък се появи зъзнещият силует на дамата с торбичката. Това са телепатични състояния, защото много често чувам чужди мисли особено, когато някой си говори сам. В тези състояния определено доминират музикални мотиви и обикновено не са от компетенциите на доктор Фройд. Разбира се, песента прозвуча отвътре и някак си съвсем смътно, защото тишината продължаваше да залива тротоарите с вкаменени зачатия. В същия миг завесата се открехна и аз прогледнах.

Вече нямаше съмнение, че това е тя – същата – Жената от вселената на Верди и жената край контейнерите. Същата, която съм чакал цял живот, за да възвися или да проваля. Онази от триумфа и онази от разрухата. Онази, събираща овации и онази, събираща тишина. Онази с цветя от безброй поклонници и онази с торбичката за умиране. Коя от двете, след като е една и съща?

Успях да запазя равновесие, макар че нещо ме залюля и улицата се оказа прекалено тясна, за да мога да побера цялата болка. Веднага и преградих пътя за отстъпление и не ù позволих да избяга.

-         Зная коя си. Вече зная.

Тя наведе глава и не отговори нищо. В същия момент изпусна торбичката и залитна, но успях да я хвана преди да падне.

-         Вече зная – повтарях аз в някакво стресираща логорея. – Защото винаги съм те чакал.

Усещах, че тя все повече натежава в ръцете ми и няма сили да се задържи сама. Вдигна очи и започна да се взира лунатично в лицето ми. Същите онези прекрасни очи, които някога ме преследваха в тъмното преди да онемея.

-         Не се сещам кой си – произнесе тя тихо. – Вероятно си един от всички онези, заради които сега съм тук.

-         Вероятно е така  – отговорих  – но вече не е толкова важно.

-         Заведи ме у дома!

-         Накъде?

-         Живея ей там.

Това „ей там” се оказа една схлупена постройка в един изоставен двор в „Стария град”. Спомних си още нещо. Старата къща, която някога съществуваше на това място и от която винаги долиташе музика се бе срутила и зееха изтърбушени врати и прозорци. Често съм минавал край това място и често съм се спирал, дори когато музиката престана да се чува и руините заглъхнаха в гробището на Византия – парче от интериора на Стария град. Бе останала само част от пристройката с една стая, едно легло, една маса, печка, която не гореше, телевизор, който не работеше, шкаф и стол. Мястото свидетелстваше за ужасяваща нищета и няма какво повече да се добави. Травиата бе потънала някъде дълбоко в сънища от минали прераждания и зад кулисите надничаше само нейната сянка. Нямах представа какво се бе случило, но не беше трудно да отгатна. Чудесният сопран си бе заминал, вероятно още нещо си бе заминало и на негово място бе останала нищетата. Няма цветя, няма овации, няма влюбени фенове; забравата надничаше от всеки ъгъл.

В този момент ми се стори, че силите ми се възвръщат и умирането се отлага за неопределено време. Няма нужда от много умуване и решенията се набиваха от самосебе си. Явно тук не може да се остане повече и ще трябва да се махаме; за предпочитане заедно. Хванах я още по-здраво и я помъкнах навън.

-      Да вървим!

-      Къде?

-      У дома.

-      У вас?  Но защо?

Тя ме гледаше недоумяващо и в избелелите и очи се мярна следа от съмнение.

-         Все още не мога да си спомня. Всъщност, кой беше ти?

-         Няма значение – един, от всички онези...