Преди доста години ми се наложи да живея известно време в едно панелно гето. Познавах отвътре и училището в комплекса. Сива, неприветлива сграда, занданести коридори с олющени стени, в учителската стая – дълга маса със зелена покривка, шкаф с неизменно разтворен върху него огромен тефтер, наречен материална книга, под нея са подредени дневниците на всяка паралелка, до стената – изтърбушен диван и две кресла с избеляла, протрита дамаска... През междучасията стаята се изпълва с хора, предимно застаряващи жени, те сноват угрижено, попълват нещо в тефтера, мият ръцете си от полепналия тебеширен прах, разговарят: ...пък твоят Пламен се държа невъзможно в моя час... трябва да извикаме родителите му... ти знаеш ли кой е баща му... написа ли ми рецептата за онази торта... някой ще ми каже ли кога ще дават аванса... В това време учениците препускат неудържимо по коридорите, блъскат се, едни се струпват пред лавката с тестени закуски, други излизат на двора да пушат, но в душите на всички се таи една мечта: да чуят звънеца в края на последния час. Тогава, отхвърлили още един ден повинност, излитат с облекчение навън.

           Вечер разхождах кучето си между блоковете и ги срещах. Момчета и момичета между 14 и 18 години, щурат се на групички из неосветения комплекс, из онези мрачни и ветровити места, наречени поетично междублокови пространства. Те винаги са осеяни с неизтребима смет, по клоните на дърветата шумно се ветреят разноцветни найлонови торбички, тук-там посърналата, мръсна трева отразява жълтеникав квадрат от светлината на кухненски прозорец зад остъклена тераса, оттам долитат откъслечни разговори, глас на телевизионен говорител, тракане на чинии, миризма на лук... Приготвя се салатата за домашната ракия, с които започва вечерята на всяко семейство в гетото.

           А децата им не бързат да се прибират, говорят високо, надават необуздани крясъци, псуват се приятелски... „Ела тук ма, свиньо, да ти видя новото яке.” И свинята, източено, дългокосо момиче, се приближава с доволна усмивка към шумната група и прави пълен пирует, за да демонстрира новото си яке от яркочервен лъскав шушляк. „Охо, и колко кинти се изръси?" Разминаваме се и те изчезват в тъмното.

           В такива мигове си мислех, че тези деца трябва да имат едно чисто и светло място, едно истинско училище, което ще им помогне да осъзнаят, че съществува и друг живот – по-смислен и извисен.

          Вече не живея там. И кучето ми умря от старост. Какво се е променило сега? Все същите неугледни училища, построени по типови соцпроекти. Все същите класни стаи със стари чинове или ощърбени маси и полуразглобени столове. Все същата, понесена от инерцията и окована в собствените си стереотипи и предразсъдъци образователна система. Само учебниците са по-лъскави, учителите – по-изнервени, а дрогата – по-достъпна.