УЧИТЕЛ ПО НЕВОЛЯ

                                      ПОСЛЕДНИЯТ  РАБОТЕН  ДЕН

Разказът е вдъхновен от действителни събития и е (поне на пръв поглед) хумористичен. Основното ми намерение е да помогна поне на един учител да се почувства по-добре след тежък работен ден. Ако успея, значи съм постигнал целта си.

                                                                                                                Авторът

       - Здравейте, скъпи ученици! – поздрави с трепет г-н Многознаев. – Днес е последният учебен ден и е време да си направим равносметка за вече почти отминалата учебна година. Бих казал, че годината беше доста напрегната, но и преизпълнена с емоции. Положителното е в това, че не можем да се оплачем от еднообразие. Нека само да си припомним през какво преминахме заедно, за да можем да се зарадваме с пълнота на предстоящата лятна ваканция – предложи преподавателят, след което седна на стола и си кръстоса краката, като през цялото време, докато говореше, гледаше през прозореца сякаш не бе в стаята. – Вие, скъпи ученици, трябва да отбележа, че цяла година най-безцеремонно ме обиждахте, блъскахте, ръчкахте, разочаровахте,  подигравахте ми се за малката заплата и ме заплашвахте. Но не, това не е всичко! Няма да забравя, че ме принуждавахте да звъня на розови импулсни телефони. Единствено по телефона можех да се свържа с някои от вас, но вместо това ми бяхте дали тези неприлични номера... Какво ли прави Франческа в момента? Както и да е, както и да е... Спомням си, че ме наричахте “момиче”; заключвахте ме в стаята; карахте ме да се излагам заради вас по телевизията; надупчихте някои части от моето тяло с кабърчета и прочие. Но тепърва ще ви разкрия най-лошото според мен. Нямате си представа колко бях огорчен, след като се видях по интернет как пикая върху една  сграда. Разбира се, не съм забравил и че бях подложен на сексуален тормоз от моите ученички и от една моя колежка. Естествено, аз излязох виновен за всичко и бях забъркан в сексскандал с г-жа Гърдиголямова. Това, от своя страна, ми докара доста неприятен пердах от съпруга й. Но в момента не искам да си спомням за онези злощастни събития. А пък накрая, вие за малко да убиете моя колега г-н Щипедупев. Докарахте му инфаркт! Та, след като започнах да замествам и неговите часове, се наложи да измъквам някои от вас от коварните лапи на ченгетата, което, разбира се, не ми се размина без да похарча голяма сума от месечния си бюджет, за което не чух дори едно “благодаря”.  И ето ни сега, на края на тази изтощителна учебна година! – тържествуващо рече и се изправи на крака преподавателят. – С радост мога да съобщя, че някои от вас завършиха успешно, след като цяла година посещаваха упорито учебното заведение...

  - Какво? – изкрещя Миро, обръщайки чина си с краката нагоре. – В училището има заведение, а аз още не знам за него! – изкрещя той, след което започна да рита столовете със зверска злоба.

  - Не, не... – опита се да възрази г-н Многознаев, но ученикът не го чу, защото напусна класната стая, тряскайки вратата адски силно. – Нямам предвид “заведение” в този смисъл...

  - А бе, даскале, аз завършил ли съм? Щото нали си имах проблеми с г-жа Гърдиголямова, след като ме видя, че снимам с телефона си разни части от нейното тяло! – попита Павел.

  - Ако искаш да знаеш, да, Павеле, завършил си! – троснато му отвърна г-н Многознаев. – Нямаш си представа от какви неловки ситуации трябваше да се измъквам заради теб. Но накрая се споразумяхме с нея.

  - Благодарско, даскале! – възкликна Павел, след което стана от стола си и прегърна преподавателя с всичка сила.

  Още докато прегръдката траеше, г-н Многознаев попита:

  - Момче, искрено се надявам, че това нещо в панталоните ти е шоколадово десертче!

  - Ами да, едно марсче е – отвърна ученикът, изваждайки шоколадовото десертче от джоба си. – Забравил съм, че е там. Хей, сега ще го изям.

  След като ученикът се отдръпна от учителя си, се чу училищният звънец.

  - Е, това беше последният училищен звънец за тази година! – тържествуващо рече г-н Многознаев. – Но се надявам, че вие няма да напуснете класната си стая, тъй като аз съм ви приготвил една сметанова изненада...

 - Хей, даскалът ще се съблича! – зарадва се едната от двете девойки в класа.

 - Да, а после ще се намаже със сметана! – отвърна не по-малко развълнувана съученичката й.

 - Нищо подобно няма да правя! – тросна се преподавателят. – Исках да кажа, че под бюрото си имам сметанова торта, която купих за вас от близката сладкарница. Ето я, вземете си! – празнично ги подкани г-н Многознаев, след като измъкна изпод бюрото си една кутия, която отвори, за да разкрие наистина богато украсената сметанова торта.

  Миг по-късно г-н Многознаев вече съжаляваше, че беше купил тортата, тъй като в мига, в който хлапетата я видяха, се втурнаха, боричкайки се, напред. Един от учениците взе тортата, друг я изтръгна от ръцете  му, трети пък започна да размества чиновете, за да спъне този, у когото беше сладкото изделие. Нямаха никакъв ефект виковете на г-н Многознаев, който им казваше: “Има за всички, има за всички!”.

  След известно време, той видя, че губи от контрол ситуацията и че беше необходимо да се намеси. Учителят сграбчи здраво момчето, което държеше тортата. От силния захват на учителя, ученикът изпусна тортата на земята. Всички ахнаха от ужас, но после се успокоиха, след като видяха, че кутията беше паднала с отвора си нагоре. Тортата беше цяла, но преподавателят трябваше пръв да се докопа до нея. Той се наведе и точно преди да я вземе в ръцете си, някой, уж неволно, го спъна и г-н Многознаев заби носа си право в сметановата торта. Чу се едно пльосване, а след това се чуха и ругатните на учениците, които псуваха учителя си, че им е съсипал “кльопачката”.

                                                          ***

  Учениците вече напускаха класната стая. Едно момче изчака пред вратата една от девойките и когато тя излезе, я дръпна настрани с думите:

  - Здрасти, какво ще кажеш да си вземем бира и цигари, да отидем в гората и да посмачкаме цветята?

 - Не става! – категорично отвърна девойката. – Бих предпочела да се целувам с някоя жаба само за да съм далече от теб! – след като обяви решението си, тя се отдалечи от него с максимално бърза скорост.

  Момчето се натъжи и въздъхна, а после все да блуждае с печалния си поглед срещу отдалечаващото се момиче. Докато се взираше отчаяно, погледът му срещна г-н Многознаев, който тъкмо се бе упътил към тоалетната и чието лице беше цялото омазано в торта. Учителят се спря, после вторачи едното си око към ученика, защото другото беше покрито със сметана, а после му се скара:

  - Какво ме зяпаш, бе? Не виждаш ли, че си имам проблеми?

  След като приключи с крясъците, той влезе в тоалетната да си мие лицето.

  Между другото, тоалетните в това училище бяха общи и за момчетата, и за момичетата.

                                                         ***

   Г-н Многознаев се разхождаше из коридора на втория етаж. Беше се запътил към празненството, което се очертаваше да има в учителската стая. По пътя го срещна г-жа директорката, която го изгледа някак странно и попита:

 - Г-н, Многознаев, защо лицето Ви е мокро?

 - Защото току-що го измих – сърдито отвърна учителят.

 - Не ми хитрувайте, г-н Многознаев! Просто се зачудих дали не Ви е станало лошо! – веднага си върна заяждането директорката.

 - Ами… да – спокойно отговори преподавателят. – Откакто съм в това училище, постоянно ми е лошо. Радвам се, че най-сетне годината приключи и ще мога да си почина от тези малки бъдещи престъпници.

 - Точно така, г-н Многознаев – съгласи се с него директорката. – От друга страна, това си е един доста добър повод, който след малко ще полеем.

  Не след дълго двамата влязоха в учителската стая. Празненството беше започнало, поне така изглеждаше, далеч преди двамата да пристигнат. Наоколо се простираха мътни завеси от кълбата дим, които изпускаха цигарите на многобройните пушачи в стаята. Алкохолът в помещението се усещаше доста силно, заради натрапчивата си миризма. А и как би могло да бъде иначе, като се има предвид, че напитките се лееха по-леко и от разговорите в стаята. Еуфорията беше всеобща. Всички се веселяха задружно, забравяйки незначителните интриги и свади, които бяха избухвали в миналото по между им. Сякаш това, че им предстоеше дълга почивка от малчуганите, като че ли ги правеше по-добри хора. Но по-добри хора, които пият стабилно!

  За момент г-н Многознаев си помисли, че е настъпило някакво коледно тържество, но после веднага се опомни, тъй като забеляза, че г-жа Гърдиголямова все още не си беше свалила почти прозрачната фланелка. А и нямаше пожар в стаята, следователно нямаше елха, която да гори. Тези размишления му помогнаха да стигне до умозаключението, че въобще не беше Коледа. Такива мисли се въртяха в главата на преподавателя, докато стоеше самотен в един отдалечен ъгъл на опушената учителска стая. Не след дълго обаче размишленията му бяха прекъснати от думите на г-н Щипедупев:

 - Чашата ти е празна, момко. Щ’то си траеш? Ако не побързаш, за теб може и да не остане.

 - Нещо съм уморен и не ми се пие – отвърна скромно г-н Многознаев.

 - Е, че може ли такова нещо, младежо! – удиви се Щипедупев. – На твоите години и аз не близвах алкохол, ама сега, когато се върна назад във времето, да знаеш, че съжалявам за това. А и ми изглеждаш доста блед. Пийни си нещо, че да не се поболееш!

 - Да, може би сте прав, г-н Щипедупев. Обаче смятам, че докато съм на работа, не бива да пия – отвърна Многознаев. – Не, не можете да ме разубедите, а и си имам още малко чай – довърши мисълта си учителят, след като повдигна лекичко чашката си с чай.

 - О, да! – отвърна възмутено г-н Щипедупев. – Забравих, че вие, хомосексуалистите, предпочитате да сте с по-изтънчени маниери! – със силна подигравателна нотка в гласа си допълни той.

 - Но аз не съм хомосексуалист! – засегна се несправедливо обиденият г-н Многознаев. – Не, сериозно! Не съм! Защо се смеете?

 - Спокойно, момко, ще си остане между нас – отвърна по-възрастният преподавател.

 - Ама аз наистина не съм... – безрезултатно му се обясняваше младият учител, но Щипедупев сякаш не го чуваше и се отдалечи набързо от него.

  И както си вървеше забавата, весело и безгрижно, внезапно всички замлъкнаха и се вторачиха към вратата на стаята, където беше застанал един от учениците на г-н Многознаев. Хлапето гледаше със зяпнала уста и ококорени очи.

 - Гошко, защо още си в училището? – пръв наруши мълчанието г-н Многознаев, който беше най-мълчаливият човек в стаята.

 - Ами само се надявах да Ви кажа “довиждане”, щ’тото нали предстои ваканция и аз ...

 - Г-н Здравеняков, хванете нарушителя! – изкрещя г-н Щипедупев.

  Малко след това подвикване, учителят по “Физическо възпитание и спорт”, г-н Здравеняков, се отправи към момчето с шеметна скорост.

  Тук трябва да се отбележи, че телосложението на г-н Здравеняков беше доста внушително. Той бе от онези хора, които са срам за учителската професия, но пък са гордост за спортното общество. Този човек бе толкова як, че когато се “изстреля” внезапно напред, без да иска блъсна едно рамо на Многознаев, който разля чая си в деколтето на застаналата близо до него директорка. Двамата нямаха възможност да се разправят за неволния инцидент, тай като думите им щяха да бъдат заглушени от крясъците на г-н Здравеняков:

  - Ела́ тука бе, плъх такъв! – крещеше той и само след секунда кльощавият ученик бе стиснат от желязна хватка.

  Преподавателят го изнесе извън стаята, вдигна го високо във въздуха, притисна го към стената и взе да го разтърсва, като, междувременно, му крещеше с пълно гърло:

  - Нищо не си видял! Разбра ли? Нищо не си спомняш и нищо няма да разкажеш! Ако го направиш, ще те изкормя кат’ риба! Но ти няма да го направиш, защото вече нищо не си спомняш!

  Трудно е да си представи човек що за шок изпита в онзи момент Гошко, ученикът от девети “Б” клас. Той само кимаше с глава и когато гласът му отново се възвърна, започна да говори като робот:

  - Нищо не съм видял, нищо не си спомням, нищо няма да разкажа. Всъщност, вече забравих и какво няма да разкажа.

  - Добре, така ми харесваш – отвърна озверелият учител, но това нямаше особено значение за ученика, който, през остатъка от живота си, не можа да забрави ужаса, нанесен му от този коравосърдечен преподавател.

                                                                  ***

  - Как можахте да ме залеете с чая си, г-н Многознаев! – крещеше г-жа Алкохоликова, докато чистеше блузата си. – Добре, че напитката не беше гореща!

  - Простете, г-жо, много съжалявам! – с дълбок срам се извиняваше г-н Многознаев.

  Междувременно, сякаш появила се от нищото, в стаята влезе една от чистачките в училището. Първоначално никой не я забеляза, но само след няколко секунди, макар и пияни, всички приковаха погледите си върху нея. Това не беше случайно, защото тя изглеждаше пребледняла, досущ като призрак.

  - Случило ли се е нещо? – с досада попита г-жа директорката, която не обичаше да прекъсват организираните от нея учителски забави.

  - Само БЕЗ ПАНИКА! – тревожно започна да говори премалялата от страх училищна чистачка. – Един ученик се е качил на покрива на училището и се кани да скочи!

  Всички в стаята ахнаха от уплаха и групово се насочиха към двора на училището.

                                                           ***

     Не след дълго, почерпени и задъхани, учителите се намираха в училищния двор и бяха вперили погледите си нагоре, взирайки се към покрива на сградата.

   - Мили Боже, дори не познавам този ученик! – притеснено възкликна г-жа Алкохоликова. – Някой знае ли името му, че да го повикам и да му кажа да слезе долу?

   - Този ученик е от моя клас! – с обясним ужас забележи г-н Многознаев. – Не мога да повярвам, че се кани да скочи!

   - Ще загазим, ще загазим! – паникьосано повтаряше г-жа Алкохоликова. – Ако този олигофрен скочи, ще дойде полицията и тогава всички ще загазим.

   - Да загазим ли? – объркано повтори г-н Многознаев. – Защо?

   - Да, да, ще загазим! – отвърна г-жа Алкохоликова. – Ако дойдат полицаите, ще разберат, че всички сме фиркани!

   - Няма да загазим, г-жо Алкохоликова! – решително я успокои г-н Многознаев. – Аз няма да го позволя! – допълни той с решителен поглед - Слез оттам, момче! – провикна се преподавателят с пълно гърло. - Ако не слезеш, ако не слезеш... Ще те оставя да повтаряш класа!

  Момчето не се трогна особено от заплахите на учителя си, а вместо това се провикна на свой ред:

- Не ме интересува, ще скоча! Ако Клаудия не приеме любовта ми, кълна се, че ще скоча!

- Коя е Клаудия, по дяволите! – заинтересува се г-жа Алкохоликова.

- Едно от момичетата в моя клас – отвърна г-н Многознаев. – Изглежда той й се е обяснил в любов, а тя го е отрязала.

- Някой трябва да се качи горе! – развълнувано се провикна г-жа Гърдиголямова. – Той продължава да пристъпва напред и ако някой не се качи... – тя нямаше сили да продължи изречението си.

  В този момент г-жа Алкохоликова насочи погледа си към г-н Многознаев и му каза:

 - Качвайте се, г-н Многознаев!

 - Моля! – възнегодува учителят. – Защо пък аз? Та мен ме е страх от високо!

 - А нима ще накарате някой от другите преподаватели да се качи на покрива? – остро му отвърна директорката. – Всички учители, освен Вас, са натаралянкани здравата. Нима ще накарате някой пиян човек да се качи горе и да падне от покрива, защото Ви е страх от високо? Хайде, г-н Многознаев, всички разчитаме на Вас!

 - Добре! – изкрещя учителят. – Щом така или иначе ми е писано да страдам, ще страдам! Въобще и не знам защо се противя на съдбата!

                                                              ***

     Г-н Многознаев се намираше на покрива на училищната сграда и лекичко се приплъзваше по вече остарелите керемиди. Той, съвсем внимателно, се приближи на няколко крачки разстояние от ученика, който се канеше да скочи от покрива.

  - Хей, момче – подвикна г-н Многознаев, като се придържаше за училищния комин, обладан от страх, че може да се подхлъзне. – Що за глупости вършиш! Връщай се веднага!

     - Няма да ме разубедите, г-н Многознаев! – категоричен беше ученикът. – Ще прекратя живота си!

     - Но защо? Та ти си още толкова млад! – възнегодува преподавателят.

     - Нищо вече не ми доставя удоволствие! – отвърна ученикът. – Всеки един ден за мен си е абсолютно мъчение, а сега и моята Клаудия не иска да ме вижда и смята, че краставите жаби са по-красиви от мен! Не мога да живея с тази безкрайна болка! Скачам!

     - О, я стига! – с безкрайна досада каза г-н Многознаев. – Не можеш да скочиш, защото тази лигава повлекана те е отхвърлила! Защо не правиш като всички останали ученици? Защо, когато се почувстваш тъжен, не отидеш да се отъркаш в г-жа Гърдиголямова? Веднъж дори видях как едни ученици й подхвърляха монети, а тя ги вземаше от пода, показвайки целите си прелести, ако ме разбираш. Хайде, не се впрягай! След няколко месеца ще забравиш всичко, а ако не го забравиш, то поне ще ти олекне. Не прави глупости, а се вземи в ръце, момче! Поеми контрол над съдбата си още сега, защото животът няма да те чака! Да го знаеш от мен. Ако ме последваш, ти обещавам, че ще те отведа на пицария и можеш да си поръчваш каквото и да е. Всъщност... можеш, но само ако е на стойност до двадесет лева, че толкова са ми останали в портмонето – рече г-н Многознаев, поглеждайки в портфейла си, като след това го прибра с досада в джоба си. – Дори, за да ти поолекне, ще ти изрецитирам един прекрасен фрагмент от песента на Грисостомо от “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча” на Мигел де Сервантес, от което ще разбереш, че не само ти си ставал жертва на любовните копнежи и че любовта може да бъде безкрайно болезнена, но и напълно поносима. Любовната мъка се преодолява, момчето ми – обобщи мъдростта си преподавателят, след което започна прочувствено да рецитира*:

Не се понася дългата разлъка,

а пред страха от страшната забрава

надеждата ми става безнадеждна;

смъртта на всичко туй е неизбежна.

Но аз съм жив – о, чудеса! – живея

ревнив, злочест, отхвърлен, в мен прелива

съмнение, което ме убива,

но пак горя, макар презрян от нея.

  След като свърши рецитала на стихотворението, г-н Многознаев се обърна към ученика с думите:

 - Видя ли? Нищо лошо не се е случило. А сега, хайде, хайде момче, да слизаме долу! Подай ръка! – помоли преподавателят, подавайки приятелски ръка на ученика.

                                                           ***

      Свечеряваше се. Г-н Многознаев влезе в кварталната кръчма, следван от г-жа Алкохоликова, която, за разлика от него, нямаше навика да посещава баровете, тъй като предпочиташе да си пийва още по време на работа. Двамата седнаха и се отпуснаха на високите столове на бара. Г-н Многознаев изглеждаше съкрушен. Той едвам се държеше да не падне от стола си.

  - Не се обвинявайте за случилото се, г-н Многознаев – приятелски се опита да го окуражи г-жа Алкохоликова. – Справихте се... достойно.

  - Знаете ли? Права сте! - продума учителят, гордо изправяйки глава - Не съм виновен, че глупакът скочи!

  - Е, можехте да не му рецитирате онова стихотворение – отвърна директорката.

  - Да, пичага! – продума барманът. - И на мен стихотворенията не ми се отдават. Всеки път, когато се опитам да прочета някое, ми се приисква да се застрелям.

  - Явно имате право - съгласи се г-н Многознаев. – Може би не трябваше да му рецитирам онова стихотворение.

  Едва бе изрекъл тези думи, когато вратата на кръчмата се отвори и стресна редовните пиячи. През нея влезе не кой да е, а ученикът на г-н Многознаев, носещ звучното име Здравко Желязков.

  - Здравко, какво правиш тук? – удивено попита даскалът. – Не бива да пиеш.

  - Не, не ми се пие – отвърна ученикът. - Дошъл съм, за да Ви дам това – допълни той, след като извади от раницата си една вафла. – Заповядайте – подкани го ученикът, подавайки вафлата на учителя си.

  - Но защо ми даваш тази вафла? – изненадано попита г-н Многознаев.

  - Е, как? Защото ме пуснахте да премина в следващия клас – отвърна момчето, след което му обърна гръб и излезе от бара.

  - Не е ли невероятно! - възкликна г-н Многознаев. – Най-после някой ученик да ми изкаже своята благодарност. Този момент ме кара да се радвам, че съм учител. Като изключим самоубийството, разбира се.

  - Не се главозамайвайте, г-н Многознаев! – скастри го г-жа Алкохоликова. – Вие, хомосексуалистите, сте много сантиментални. Карайте я по-спокойно. Това е само една вафла.

  - С Вас е безсмислено да се спори! – ядосано отвърна преподавателят. – Ако си бяхте наумили, че съм азиатец, пак нямаше да мога да споря с Вас. Както и да е! Барман, налей ни още по едно!

     Така двамата прекараха дългата вечер, а след няколко часа се прибраха, хълцащи и клатушкащи се, по домовете си.

* цитатът е от “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча” и е в превод от Стоян Бакърджиев

  ПП: РАЗКАЗЪТ Е НАПИСАН ПО ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЪБИТИЯ.

  ПП: ВСИЧКИ ПРИЛИКИ С ЛИЦА И ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЪБИТИЯ СА СЪВСЕМ НАРОЧНИ.