Не можете да си представите през какви жестоки премеждия преминава битието на една най-обикновена светеща крушка. Ние сме толкова недооценени, толкова пренебрегвани, всички ни мислят за нищожна вещ, която всеки би трябвало да притежава в дома си. Но това, че на един простосмъртен човек не му дреме за това как вижда предметите в нощта не би трябвало да ни осъжда на тази съдба – а именно забрава, безхаберие, занемареност. Не бива човек да не се грижи за вещите си, той трябва да ги почита и разбира, да служа на тях, както и те на него. Поне така мисля аз.

           Аз съм специална крушка. Аз съм горд собственик на огромен стъклен полилей, който пречупва светлината ми през най-различни ъгли и украсява палещото ми сърце с продълговати бляскави капки. Поставена съм на пост на най-специалното място – тъкмо дневната и оживявам лицата на хората, минавайки под мен с жълтеникавата си слънчева светлина. Всъщност слънцето е мой съперник, ако го нямаше него аз щях да внасям сияние през цялото денонощие и всички щяха да ме възхваляват, да ми се кланят и отдават чест.  Разбира се друг е и проблема с останалите стаи в къщата, които и те си имат по едно светещо сърце. А хората не се застояват по цяла вечер при мен, те щъкат навсякъде из помещенията. Най-ме дразни крушката в спалнята – моя лична съперница, която нагло просветква до късно през нощта, дори когато аз отдавна съм безмълвно загасена и спяща.

           За съжаление наскоро настана и друг проблем. Да, вярно светех до извънредно късно, но това не беше наред, защото моите стопани сновяха нервно под мен, местеха разни неща – тяхното материално обезпечение, че съществуват тук. Носеха се кашони, пълнеха се с книги, възглавници, кухненски съдове, прибори за хранене; телевизора беше опакован и изместен вън от стаята; дивана – също, но с малко повече усилия; дървеното писалище изчезна, както и всички останали предмети. Една вечер като включиха нажеженото ми сърце осъзнах, че дневната беше почти изцяло празна и за мое най-голямо учудване съзрях, че прекрасният полилей, който вярно ми служеше се беше изпарил. Посърнах и премигнах няколко пъти в мъката си. Сега бях просто крушка, без никакви облаги и красоти около мен. Бях… невзрачна. Неминуемо грозна и будеща отвращение като ме погледнеш. Оголена, отвратително самотна, прашна и потънала в забвение.

           Мислите си, че можеше да стане по-зле. О, напротив. В един светъл ден докато слънцето се перчеше с всепризнатата си мощ и ме заслепяваше с лъчите си никой в стаята не се появи. Изчаках търпеливо, настана здрач, свечери се, почти напълно притъмня и аз, тръпнейки в очакване да ме запалят, предусещах, че нещо не бе наред. Когато усетих, че става твърде късно и още никой не се беше сетил за моето съществуване изпаднах в неминуемо отчаяние. Тъгувах цяла нощ, а на сутринта ме озари напълно празната дневна без никакви признаци за живот в нея. Бяха ме изоставили, забравили. Ах, какви мизерни същества са хората. Взимат те нова, още неизползвана, поставят те на хубаво място и ти се радват дотолкова доколкото да свикнеш с тях, да им служиш вярно, а после, когато си най-привързан към тях те изхвърлят като непотребна вещ и не се досещат за пребиваването си с тях толкова вечери наред.

          Измъчвах се с надеждата те да се върнат, да вдъхнат живот в къщата, с топлата си длан да погалят електрическия ключ и да озаря лицата им във весела светлина. Да ги накарам да се усмихнат и да топуркат наляво-надясно по пода, да изпълват пространството с гласовете си. Но те така и не дойдоха. Предадоха ме. Изминаха се седмици, месеци дори, а аз висях никому ненужна и бездейна от тавана. Обвиха ме паяжини и прах, един паяк се сгуши до нишката на, която висях.  Стените сменяха кожата си като старата падаше звучно на земята, а отдолу се откриваше още по-стара от предишната. Надеждата постепенно угасна и на нейно място се настани чувството за отпадналост и всепоглъщаща апатия.

          Но в една тъмна, осеяна с призраци, нощ чух странен детски шепот, кискане и може би малко изплашени писъци. Да не би това да бяха хора? Ах, колко ми липсвате. Върнете се. Дочух тропот поне на няколко чифта крайници, звукът приближаваше към мен, към тъкмо тази стая. Можех да предвкуся уплахата в спотаения им дъх, почти успявах да зърна сенките им от лунната светлина. И в един миг те шумно нахлуха в дневната. Едното се пресегна към ключа, готово да ме съживи, да ме изтръгне от мрачния ми затвор. Но в момента, в който копчето се щракна, вълната от електричество ме заля като токов удар и прас! Зловещо примигнах за секунда, а после отново угаснах. Жичката в сърцето ми се прекърши и аз се потопих в непрогледен мрак.