"Ммм, ма как може?! Да си спя на село една-две нощи и да не ме оставя, да се насладя на тишината и спокойствието! Да ми звъни в 6 часа сутринта и то в събота!"
Така си мислех, докато посягах към телефона и бях убеден, че мойта съпруга пак не я е хващало сън в града и ми е измислила нови задачи. Дори и не погледнах за име и направо отворих.
  - Мдаа...
  - Митак, братко, слушай ме внимателно и действай бързо! - изненадващо чух тих, шептящ и хриптящ глас. Почти го познах, но нещо не ми се връзваше. Ацо? Толкова рано? И с такъв глас? Нещо не беше наред, но успя да ме разсъни набързо.
  - К'во има бе, човече? Какъв е тоя конспиративен глас?
  - Слушай! Нямам време. В ареста на общината съм. Ужасно нещо! Натопиха ме. Не мога сега всичко да ти кажа. Иди до нас, вземи ми някоя дрешка и цигари и ела бързо тук, докато не са сменили наряда. Моля те, бързо!
  - Ей, чакай бе! Как... - но отсреща вече нямаше сигнал.
Тревога! Точно така се задействах, като по един забравен в годините сигнал. Набързо - панталони, тениска, чорапи, маратонки. Шепа вода на очите от външната чешма и бегом към колата. Хвърлих се зад волана, запалих двигателя и с ряз се изнесох към квартирата на Ацо. Всъщност и той като мен си беше от това село, но отдавна живееше в града. Просто лятото беше тук, защото имаше кампанийна работа и беше дошъл хем да релаксира малко, хем да изкара някоя стотинка. Бащината му къща отдавна не беше вече негова и затова живееше в една празна, близка до мен къща - има-няма на стотина метра от моя двор. И като стари приятели и почти съседи, всеки от нас знаеше как да влезе и свърши каквото трябва, когато другият го няма. Трябваха ми 3-4 минути да вляза и да събера някои дрехи и принадлежности и да се кача в колата, за да ги занеса. През цялото време, докато стигна, се чудех, какво общо има той с полиция, с арест, какво натопяване. Нищо, ама нищо не можех да разбера. Той - човекът-пример, човекът-морал и арест? Кошмар! Но нямаше време за дълбоки размисли и анализи на нелогичното. Паркирах на общинския паркинг, взех торбата с дрехите и се запътих към входа на кметството. Пазачът ми беше познат. Погледнах го с ясно изразен въпросителен поглед и го попитах:
  - Люби, кажи какво става тук, бе! Арестували били Ацо. Защо? Къде е?
  - Не знам брат, ама нещо не е наред. Никой нищо не казва. Долу, в ареста е. Иди, занеси му нещата и се връщай бързо!
  Така и направих. Слязох по стълбите, водещи към подземния етаж. Там имаше няколко големи помещения, които се ползваха за кухня, столова и някаква зала за банкети. В дъното имаше две помещения - едното беше склад, а другото беше голяма стая, преградена на две с железни решетки. В едната половина имаше дежурен полицай, а другата се ползваше за временен арест. Кимнах за здрасти на полицая и само с поглед попитах: "Какво става? Къде е?" Безмълвен, пазачът също ми отговори с поглед, като погледна към вътрешността на клетката. Дежурният полицай познаваше и двама ни. Има си хас - в едно село всички се познават. След като хвърли поглед на съдържанието в торбата, той тактично излезе пред вратата на стаята, като ме остави да предам през решетките това, което нося. Моят приятел трепереше в ъгъла на ареста, а по дясната му вежда имаше кървяща рана. Приличаше на диво животно, хванато чрез измама в капан и пуснато временно в клетка, докато се реши по-нататъшната му съдба от ловците. Той дойде до решетката, взе торбата и бързо ми зашепна:
  - Слушай, трябва бързо да намериш телефона ми вкъщи, да избереш името на Иво, началника на полицията в града, и да му кажеш, че съм тук!
  - Кажи поне какво става? Каква е тая рана над окото ти. Лекар извикаха ли?
  - Няма време за нищо, бе човек. Станах свидетел на убийство. Щях и аз да съм ритнал камбаната вече, ако не им трябваше изкупителна жертва. Застреляха комшията Венко като куче. Бях до тоалетната и видях всичко, но ме забелязаха и докато стигна до вратата на къщата, единият ме настигна и ме удари зад врата, после ме ритна по лицето и насочи пистолет към мен. Почти загубих съзнание, но поне ги чух. Другият просъска: "Горане, не! Прибери патлака! - Тоя ни видя, бе! - Видял е маски, а на нас ни трябва убиец. На кого ще повярват? На него или на нас? Закопчай го и като се съвземе, ще го закараме в полицията!" След това опря пистолета в ръката ми и после го захвърли в чемшира. Чух ги да шепнат, че довечера ще има убит престъпник при опит за бягство. Сега разбираш ли?
Стоях като втрещен. Все едно участвах наживо в някакъв измислен екшън. Но нещата наистина изглеждаха сериозни. Никога до днес не бях попадал в такава ситуация. Мозъкът ми блокира. Но трябваше да помогна. И тъкмо реших да предприема някакви действия, видях, че пазачът се беше приближил до нас. Погледна към Ацо и попита:
  - Сигурен ли си, че чу името Горан?
  - Абсолютно!
  - Лоша работа. Загазил си здраво. А наистина ли познаваш началника?
  - Кум съм му, дали го познавам?
  - Добре! - и се обърна към мен - Вземи палката и ме удари! Ключовете са на колана ми.
  - Стига бе! - изстъпих се назад аз. - Това не е нормално!
  - Не ги познаваш. Колеги са ми, ама това вече минава всякакви граници. Няма друг шанс. Да се омита и той, че и ти по-бързо оттук и да търси сериозна помощ. Иначе е мъртвец.
И след това хвърли ключовете на пода и ми подаде палката.
  - Аа не, не мога! Не може ли без тия инсценировки?
  - А ти? - обърна се той към Ацо.
  - Дай! Нямам избор. Извинявай, но ще се реабилитирам многократно!
 После всичко стана много бързо. Желязната решетка бе отворена, пазачът бе "елиминиран", а арестантът се насочи към изхода. Стоях втрещен и не можех да помръдна. Ацо се обърна към мен и със силен шепот ме подкани:
  - Какво чакаш, бъклица и погача ли? Бързо навън! - и изчезна по стълбите.
Погледнах лежащия полицай, отворената килия, полумрачната стая, после стълбите, по които изчезна моят приятел, поех дълбоко въздух и тръгнах към изхода. Така ми се искаше всичко това да е само кошмар! Но...
  Дойдох в съзнание със силен главобол и пареща болка в гърдите. Бях на пода, в килията, в която преди това беше Ацо. Спомних си, че тъкмо изкачвах последните стъпала на стълбището, бях посрещнат със силен ритник в гърдите и започнах да падам по твърдия мрамор. Моето суетене ми изигра фатална шега. От другата страна на килията двама цивилни разговаряха със пазача, който беше превързан и седеше на стол до масата. Един от цивилните се обърна към мен и ехидно процеди:
  - Аха, съучастникът се появи значи! Лошо, батка, лошо! Убийство, опит за убийство на полицай и бягство от арест - няма да доживееш пенсия!
  Това вече беше прекалено. Преминаваше всички екшън-фантазии, които би могла да роди нечия болна глава. Опитах се да стана, но нещо ме дръпна - бях закопчан с белезници за металната решетка. Седнах отчаян и конвулсивно започнах лека-полека да се кикотя. Кикотът премина в истеричен смях, от което още повече ме боляха гърдите, но не можех да спра. Май се побърквах. Онези ме зяпаха озадачени и като попремина големият смях, чух единия да казва:
  - Остави го, симулира лудост. Да тръгваме, да приберем и другия, не е далеч! А ти добре ли си? - попитаха пазача. Той кимна утвърдително с глава. - Добре, ние тръгваме, а ти се обади на доктора, да дойде да прегледа "лудия".
  Излязоха. Аз погледнах озадачено полицая от другата страна, а той само безпомощно разпери ръце. Извади кутия цигари, захапа една и след това ме погледна. С жест ме попита: "Искаш ли?".
  - Все тая! Дай!
Подаде ми цигара, след това огънче, после отиде до масата, бръкна в чекмеджето и се върна при мен. Подаде ми моя телефон, вдигна лявата ръка и разпери петте си пръста. Обърна се и тръгна към изхода. Това трябваше да значи, че имам 5 минути да се обадя, където мисля, че би имало някаква помощ. Помощ? За какво? И все пак, не можех да умувам много. Съвсем машинално натиснах бързото набиране и набрах... съпругата. Защо нея? Какво би могла да направи тя? Не знам. И след секунди тя се обади. Запънах отначало, но после взех да говоря по-гладко. Заразказвах, но не след дълго тя ме прекъсна:
  - О-о, моля те, я стига си ме занимавал с измишльотини. Ако си препил, лягай да се наспиш!
  - Ох, чакай!... но отсреща вече нямаше никой.
Останах с отворена уста, гледайки тъпо в телефона. Не стига всичко това, но и собствената ми жена ме захвърли някъде далеч в тая объркана нереалност. Чувствах се предаден. Чувствах се толкова сам, толкова малък и все повече се смалявах, смалявах...

...........................................................................................................................................................

(Героите в случката са реални, цялата история е автентична, дотолкова, доколкото може да е истина един сън. И все пак, защо ми остана това тягостно чувство, че съм предаден?...)