Беше топъл септемврийски ден. Ели отвори вратите на клиниката и прекрачи смело напред.Външната врата се затвори със стенание.Най-после бе свободна, далеч от сестрите, пациентите, белотата на стаите.Колко време бе минало, не искаше да помни- три  или пет месеца...
Слънцето галеше бузите  и си играеше с вятъра.Никой не дойде да я посрещне.Стоеше там, до пътя на надеждата, сама, свила пръсти в юмрук.Вече не изпитваше гняв към света и хората в него.Безразличието стана нейн приятел.Листата на дърветата леко жълтееха. Милваха нозете и, успокояваха съвестта.
Ели се огледа за такси
В далечината идваше кола.
Тя премрежи очи, слънцето я заслепяваше.
БМВ- то спря пред нея.От тъмните му прозорци не успя да различи веднага любимия.След секунди тя гледаше иронично този, който я прегърна.Тялото и мълчеше, излежавайки се блажено под слънчевите лъчи.Не усещаше нищо. Трепереше, но не и от вълнение.Хлад прониза сетивата. Струните на душата и бяха изхабени от алкохола, лекарствата, успокоителните, от агресията на миналото.Мъжът до нея нежно я прегръщаше, говореше и тихо в косите, впиваше устни в нейните. Ели стоеше права, усмирена, почти вцепенена. Ръцете и приличаха на птици, отпуснати и бели, уморени и флегматични.Сърцето и бе спряло времето.
Познаваше ли добре този човек?
Или той бе жив и истински в спомените, някога?
Любимият я помоли да се качи в колата.
Ели се засмя  и леко го бутна. Той изненадано се дръпна още назад.Не очакваше студения полъх на примирението.
Изведнъж болката на жената се събуди  и разбра,че е лъгана. Закрещя в душата .
Принизи чувствата.
Огънят на любовта тлееше за последно и приличаше на сатанинско жертвоприношение. Отстъпи място на разочарованието , граничещо с отчуждение.
"Оста-ви мееее!- каза бавно, но твърдо тя.
"Любов моя! Чаках те, за да те видя отново! Липсваше ми!"- задъхано шепнеха чужди устни.
Ели замълча. Пулсът препускаше като ранено диво животно.Празнотата сковаваше наравно с тъгата. Безразличието извика вятъра и заигра той с черните и коси, погали дланите, лицето...
"Не искам вече! Спри!Махни се! Остави ме, сама!"
Гласът и бе дрезгав и слаб на моменти, но и  решителен и смел в търсене на справедливостта.
Очите и тъмни като маслини, сега изглеждаха  огромни и страшни.
Докосването на мъжа не изгаряше тялото. Потрепера отново, а бе топла есен.Миналото причиняваше спомени, от които Ели бягаше.Нужно и бе да забрави, да зачеркне, да изгони тежкото бреме на действителността.Страстта бе погребана.
Щастието хленчеше наранено. Вятърът ги гледаше, ослушваше се преднамерено, и се мъчеше да бъде справедлив съдия.
Жаждата на жената се пробуди, огледа се сънено и отново се укроти. Сви се на кълбо, и заспа. Устните на Ели, толково желани преди, сега бяха сухи и бледи.
Наблизо минаваше такси.
Ели махна с ръка и пресече въпроса:"Защо, мила?!"
Топлината- тъгуваше,тялото-изискваше, непознатият- молеше, вятърът- галеше.
В далечината грачеше птица.Слънцето уморено се прозя. Ударите на сърцето уверяваха,че няма нещастна любов, има-непотърсена любов.
Самотата се превърна в съюзник, побратим, в събеседник.
Ели затвори очи и тъжно изрече:" Сбогом!"
Качи се на  първото идващо такси. Колата полетя надолу, там, където може би я очакваше една истинска и голяма обич, крехката надежда, и неистовото желание за неподправено щастие.