Днес беше нейният рожден ден. Никой в залата не знаеше това. Зрителите бяха тук по случай последното ù явяване на сцената. Щеше да танцува за последен път - лебеда. Лебедът, който с нея се раждаше и умираше на сцената. Сега щеше да умре за последен път. Беше ù тъжно.
Залата - вече тъмна - я очакваше. Стоеше в средата на сцената. Очакваше прожекторния лъч. Той не закъсня. Освети я в кръг. Прозвуча музиката. Танцът започна... Лебедът пак живееше, страдаше, умираше... Танцът завърши. Аплодисменти. Тя се покланяше пак и пак... Тогава видя детето. Малко момиченце в балетна рокличка и цветя в ръцете. Сякаш видя себе си, поднасяща цветя на една голяма балерина в последния ù спектакъл. Беше толкова отдавна...
Поклони се на детето и го прегърна. Откъсна цвете и му го подаде. Тихо му каза да направи балетни стъпчици и да се поклони. Залата ги аплодираше. Двете правеха реверанси.
А тя, тя си мислеше за своя лебед. Той щеше да живее. Сигурно малката балерина ще го съживи. Вярваше в това.
Напусна сцената. Аплодисментите продължаваха.
© Харита Колева Всички права запазени