Очите ми се замъгляват.
Съзнанието ме запраща назад в годините. Тогава...
Ония служби!
Широк, просташки подреден кабинет, с голямо омърляно бюро.
Пред него, на почетно разстояние, олющен, грозен дървен стол, като че закован.
На него съм аз.
Зад бюрото е Той!
Разпъват ме на кръст!
Влизат един след друг.
Едни викани, други сами дошли. До вчера бяхме заедно. До вчера бяхме приятели. До вчера ги учех.
Днес плюят. Един след друг. Не гледат в мен. Плюят!
Плюят и подписват.
Дамгосан съм! Престъпник!
С тях ли работих? С тях ли живях? С тях ли се смях? Тях ли учех?
На нищо не съм ги научил!
Последен влиза той.
Побелял. Попрегърбен.
И с него сме работили. И с него сме били. Най-малко него познавам. Не ни оставаше време за разговори. Просто работехме.
Гледа в мен. Отговаря кратко.
- Не е вярно. Лъжа!
Оня зад бюрото губи търпение.
Подбутва му натракани на машина листове.
Скалъпени показания.
Подбутва ги за пореден път и просъсква.
- Ще подпишеш ли, или да те сваляме долу?
Отблъсква листовете.
Обръща се и тръгва към вратата.
- Къде бе?
- Долу.
Този не съм го учил.
Не е имало на какво.
Той ми изнесе урок!
Слезе в преизподнята вместо мен...
© Иван Стефанов Всички права запазени