Усещане
Сънувах нещо... Сънувах как... Не помня вече, не помня какво сънувах, но помня как се събудих.
Просто отворих очи. Сякаш бях машина, на която са й натиснали копчето за включване. Нещо ми тежеше, притесняваше ме, имах чувството, че ще се случи нещо лошо. Мразя да описвам чувствата и усещанията си, защото винаги съм мислел, че те затова са чувства – за да бъдат преживени, не за да се описват.
Лежах и гледах в тавана. Приятелката ми спеше дълбоко до мен. Усещах топлината на тялото й под завивките. Обикновено това ме успокоява, но сега дори то ме изпълваше с напрежение. Лежах и чаках нещо да се случи, стомахът ми се беше свил на топка. Мина известно време и нищо не се случи. Естествено, казах си, естествено, че нищо няма да се случи. По-добре да заспивам, утре съм на работа. Въртях се неспокойно в леглото и не можех да заспя. Накрая се ядосах и реших да проверя всичко в апартамента, което може да причини някаква злополука.
Измъкнах се внимателно от леглото и обух чехлите си. Мразя да ходя бос по плочките. Тъкмо бях стигнал до вратата на спалнята, когато чух Елена сънливо да ме търси:
- Марти?
- Ей сега идвам, не се притеснявай.
Затворих очи и светнах лампата в коридора. Задържах ги затворени за кратко и след това постепенно ги отворих. Отидох в кухнята – печката беше изключена, котлоните също, пералнята беше спряна, вратичките на шкафчетата не се клатеха, хладилникът също изглеждаше безопасен, ножовете бяха прибрани в дървената си поставка.
Влязох в банята – бойлерът беше изключен, плочките не бяха толкова хлъзгави, че да се подхлъзнеш и паднеш. Входната врата беше заключена. В другата спалня също нямаше нищо нередно. Оставаше холът.
Климатикът беше спрян, полилеят, който бях купил наскоро, също беше здраво свързан за тавана. Пистолетът – запалка, подарък от сина ми, дори не беше истински пистолет. В стаята нямаше нищо, което да застраши живота ми. И въпреки това продължавах да се чувствам несигурен. Смътното чувство за тревога бе прераснало в убеденост, че ще умра тази вечер.
Учудих се на себе си. Никога не съм вярвал в предусещания, предчувствия и всякакви подобни глупости за шестото чувство. Опитах се да се успокоя, но без успех. Нещо вътре в мен неистово крещеше, че не иска да умира тази вечер. Отидох отново да проверя дали вратата е заключена.
Беше заключена.
Върнах се обратно в хола. Ако бях пушач, сигурно щях да запаля цигара, за да се успокоя. Можех да се напия. Можех да довърша бутилката с водка и на сутринта да се обадя в службата, че съм болен. Все пак никога досега не си бях взимал болничен. В началото ми се стори много добра идея, алкохолът щеше да ме успокои и сигурно щях да заспя. Но после ми хрумна, че ако нещо ми се случи, докато съм пиян, реакциите ми ще са забавени и няма да мога да реагирам достатъчно бързо. Отхвърлих варианта с пиенето.
После реших, че малко свеж въздух ще ми дойде добре. Предпазливо излязох на терасата и се огледах. Тук нямаше нищо, което да ме застрашава. Облегнах се на парапета и вдишах дълбоко. Тук нищо не те застрашава, тук нищо не те застрашава. Навън все още беше тъмно, дори не бях забелязал колко е часа. Живеех на две преки от голям булевард. Обикновено шумът ме дразни ужасно много, но сега звуците от случайно минаващите коли ми вдъхваха сигурност. Сигурност, че това е светът, който познавам и в който човек не умира току-така.
Стоях облегнат на парапета и гледах в тъмното. Живея на седмия етаж – височината никога не ме е притеснявала. Надвесих се надолу, после още малко, после още малко... изправих се секунди преди да падна. Страхът беше изчезнал. Засмях се победоносно.
След секунди стоях върху самия парапет и гледах надолу. Дори не знам защо го направих. Седях си и гледах надолу. След секунди се пуснах. Дори не знам защо го направих.
Когато бях малък вярвах, че човек умира, докато пада, а не когато падне. При мен нямаше страх, само питане: Защо го направих? Дори нямах основателна причина.
Земята се приближаваше неумолимо бързо или по-скоро аз се приближавах неумолимо бързо. Да бях умрял, докато падах.
Сънувах нещо... Сънувах как... Не помня вече, не помня какво сънувах, но помня как се събудих.
Просто отворих очи. Сякаш бях машина, на която са й натиснали копчето за включване. Нещо ми тежеше, притесняваше ме, имах чувството, че ще се случи нещо лошо.
© Ани Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
копчето за включване- няма ли друго име- старт бутон или пуск бутон ... отде да знам но ме дразни така ... а е важно ... поне за мен ...
повторението на това : "Дори не знам защо го направих."... ме накара да се почувствам като онези гумените топчета дето отскачат по 10 метра нагоре като ги удариш в земята ... само че във вътрешността на куб със страна - ... 3 метра ... примерно ...
и това ми хареса ... увличаш , наистина ... -
Разбрахме се.
-
Е,Ани - аз написах: "не са типични",не че е невъзможно,просто ми се видя странно.И съм го написал като коментар,а не като критика.
Аз съм се тревожил,тревожа и ще се тревожа за много неща сигурно,но обикновенно моята тревога е защото това или онова,а не просто така,незнайно защо(както съм посочил).А иначе развитието на действието ми хареса,оригинално е(именно защото не е типично) -
Пишеш интересно и оргинално!!!Поздравления!!!
-
Мерси на всички ви
Митко, хайде сега, никога ли не ти се е случвало да изпитваш тревожно чувство? Според мен не е до пол, а до усещане. Пък и ситуацията като цяло не е особено често срещана.
Перперикон, благодаря много.
Сорбус, здравей отново! Благодаря, благодаря. Ами старая се да се развивам и се радвам, когато някой мисли така. Вярно, че не си падаше по темата за самоубийството - аз като цяло не го възприемам като фаталната последица, а по-скоро като интересен завършек на историята. Звучи малко глупаво, но така го виждам. -
Особено ми е драго да те срещна отново! Станала си още по-добра. Израстваш! Което ме радва много. Умееш да увличаш в разказа си. Това, което не ми харесва е темата за самоубийството, макар и като казус да е доста любопитно. А казусът ми звучи така: "АБЕ ЩОМ МУ Е ПИСАНО..."
Кожата на мъж, която си навлякла също е доста интересна, но аз намирам, че си се справила добре. Никой не знае какво за кого е типично. -
Най-страшното нещо е самият страх...
Добра идея, добър изказ, добър разказ! Поздрав! -
Тия "незнайно защо" тревожни чувства въобще не са типични за мъжетеВиж,ако искаш да се правиш на "мъж" това вече е съвсем друго нещо..
-
Интересно!
Поздрав!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
А с неразбирането - ами горе-долу това беше идеята, така се чувства един рационален човек, когато се води единствено от чувствата си и разума не намира обяснение за случващото се.