13.09.2004 г., 23:46 ч.

Усмивката на Ангела 

  Проза
3013 0 4
56 мин за четене

               

                                  Усмивката на Ангела

 

                                                     

                                                             1 

 

 Странна тишина беше омагьосала града.Привидно животът кипеше ,но всъщност бе толкова тихо и мрачно в този прекрасен юлски ден.Слънцето изгаряше нежно лицата на минувачите,които сякаш не му обръщаха вниманиеи вървяха залисани от проблеми.Изведнъж ТО сякаш изчезна.Задуха хладен вятър,който носеше аромата на дъжд.Безспорно щеше да вали,но...странно-нямаше и облаче на небето.

      Седейки в магазинчето си ,Виктор наблюдаваше лицата на хората отвън,но погледът му някак празен и безразличен се стрелваше безцелно ту към някое дете;ту към някоя бързаща жена.Чудешесе защо е толкова тихо и защо хората вървяха с видимо безгрижие след като всеки момент небето щеше да излее сълзите си.И изведнъж забеляза,че небосклона е по-бистър от вода и че слънцето безмилостно хвърля лъчите си.Какво му ставаше?Откъде му хрумна,че ще вали?Някакъв писък пред магазина разби и илюзията му за тишина.....

 

                                                             2

 

 

        Много усилия костваха на Виктор да отвори това магазинче.Повечето банки му отказваха заем,затова се наложи да иска от роднини.Те разбира се на драго сърце му предоставиха необходимите средства на цената на десетки условия,но Виктор бе готов на всичко,за да постигне целта си,защото нямаше друг избор освен да осигурява сам парите си.Родителите му се пенсионираха преди няколко години и трябваше да помага и на тях.

        Работата му беше изключително приятна.Продаваше дамски дрехи и обувки и всеки ден магазинът бе пълен с жени-кога стари и недоволни,кога млади и хвърчащи в облаците,а понякога му се струваше че обслужва бездушни кукли.

        Но нека да кажа няколко думи и за самия Виктор.Беше едър мъж,преминал вече трийсетте,висок на ръст.В очите му имаше нещо дяволито,а когато се усмихваше все едно ангел се беше вселил в него. По широкото му лице обаче рядко можеше да се види искрена усмивка,защото вътре в сърцето му нещо бе угаснало-онзи огън ,който ни топли и който понякога ни изгаря ,за да ни напомни че все пак сме живи.Да,сега бе останал само студ,като този който понякога усещаше във въздуха.

        Пред клиентките не показваше и частица от тази студенина.Всички го познаваха като топъл и сърдечен човек,винаги лбезен и приветлив.Тези обаче,които можеха да се нарекат негови приятели често изпитваха болката на леденото му отношение,защото се опитваха да навлязат в забранена територия,тази която не искаше никой вече да пристъпва. Нарушителите се наказваха.

                                                           

                                                    3

 

 

        Писъкът дойде от някъде близо до магазина,но Виктор не виждаше никой наоколо.Загледа се ....и този път видя ,че на отсрещния тротоар зад една паркирана кола имаше паднала жена.Мигновено изскочи навън и отиде да види какво става.На пръв поглед нямаше никакви наранявания по тялото й,но тя сякаш небе на себе си.Виктор не се изненада,но малко се ядоса на безразличието с което я отминаваха пешеходците.”По дяволите,можеха да вдигнат горката жена”-помисли си.Помогна й да се изправи,но тя не успя да се задържи на краката си и добре че бе силен и я хвана преди пак да се сгромоляса.Реши да я отведе в магазина,за да не превлича хорските погледи.

         Жената бе доста одърпана,явно някоя скитничка...Виктор я сложи да легне на канапето и отиде да вземе чаша вода.След като се върна обаче,нея я нямаше.Погледна към склада.Чу шум.Когато влезе.тя лежеше на пода,гледайки с широко отворени очи към тавана.

 

 

                                                          4

 

         Затвори магазина,за да не ги безпокоят.Жената имаше нужда от спокойствие.Поне така прецени.Докато тя гледаше втренчена в една точка,Виктор успя да я разгледа.Тя беше дребна,с права черна коса,със сиви(по-скоро сини) очи.Лицето й бе изключително изпито,а кожата толкоз изпъната.Трудно му бе да прецени възрастта й.Може би 20 или 21-а...”Какво ли й е?”-помисли си.Спомни си ,че някога познаваше едно момиче,което много прилича на нея.Но не.Не можеше да бъде тя.А може би е тя.Докато се чудеше момичето се размърда и погледът и сякаш вече не бе толкова празен и безизразен.Без да каже дума непознатата впи очи в неговите,толкова дълбоко и прокникновено,че той сякаш се смути и отмести поглед от нея.

       –Здравейте,госпожице!-каза плахо.Не последва отговор.–Аз съм Виктор.Намерих Ви на тротоара отвън и Ви доведох тук.Не се чувствахте добре.А сега ще ми кажете ли как се казвате?

         Момичето не издаде нито звук.Дори дишането й бе някак притихнало.

        –Разбирате ли какво Ви говоря?–Виктор направи и няколко жеста в случай ,че е глухоняма,но отново нищо.–Май е по-добре да се обадим у вас.Дали имате някакви документи....–и започна да тършува из палтото й.Тя не помръдна,дори не се смути от допира на един напълно непознат.

         За съжаление Виктор не откри абсолютно нищо.Нито документи,нито каквото и да е ,издавашо нещо за девойката.За миг през главата му преминаха няколко неприяятни мисли.”Ами ако е избягала преестъпничка или пък наркоманка неразбираща се с родителите си,или пък е проститутка

изчезнала следа скандал с шефа си.Не.Не ми прилича на такава,но всъщност не е разумно да я държа тук”Тръгна към телефона.Вдигна слушалката и се зачуди в полицията ли да се обади или в болницата.Колебанието бе присъщо за характера му ,а когато трябваше да избира само между две възможности просто се побъркваше.И докато Виктор се чудеше къде да звъни непознатата измърмори нещо.Той пусна слушалката и отиде при нея :

      –Казахте ли нещо?

      –Те са тук. –каза тихо момичето.

      –Кои са те?

      –Те ще ме убият.

      –Какво говорите??? –Виктор започна да се плаши от думите й. –Кой иска да Ви убие?Тук няма никой освен мен.В безопасност сте.

      –Ти си добър човек.Те ще убият и теб! –тя го погледна с толкова страшен поглед ,че Виктор подскочи.

      –Каква за Бога ,си ти? –Виктор вече реши.Щеше да звъни в полицията.Тръгна към телефона,но непознатата го спря:

     –Недей,Виктор!

     Той замръзна.Обърна се бавно към нея:

      –Ти...Откъде знаеш името ми?

      –Аз зная всичко за теб.Ако не ти помогна Те ще убият и теб.

      –И какво? –каза той някак нервно. –Доколкото разбрах “Те” искат да убият мен,а в същото време и теб.А аз какво общо имам с теб?!?И как смяташ да ми помогнеш? –гласът му се разтрепери.

      –Ще ти обясня всичко,но сега не мога.Изморена съм.Искам да поспя.

      –Добре.Кажи ми поне как се казваш.

      –Казвам се Мария–след тези думи момичето заспа.

       За първи път в живота си Виктор не знаеше какво да направи.Мисли половин час и реши да се обади в полицията дали не издирват някоя Мария или поне жена с нейното описание.Нищо не откри.После опита във всички болници,включително и психиатричните.Пак нищо.Отиде да купи вестник да не би случайно да има някоя обява.Попадна на нещо интересно:”Млада мошеничка обира мъже и жени,преструвайки се на безпомощна и слаба.Измамницата симулира припадъци на улицата.Молим гражданите да бъдат изключително внимателни.Момичето е на възраст 20-25 г. и се представя с различни имена.Ако някой има информация нека да съобщи в най-близкото полицейско управление.”

     –Хм..,защо не са оставили описание на външния вид? –каза на глас Виктор.Взе вестника и се запъти към магазина.Вече си мислеше ,че дори е ограбен,но като влезе непознатата все още спеше.Реши да я върже за по-сигурно.Намери в склада някакво тънко въже и омота внимателно ръцете и краката й.Мария помръдна,но не се събуди.

      Виктор си направи кафе,запали цигара и зачака.

 

 

                                                              5

 

 

        Два часа я наблюдаваше как спи.Ядът,за който не знаеше дали е основателен,постепенно премина.Тя беше хубава.Не красива,но хубава.Имаше нещо чаровно в нея.Напомняше му за някой.Някой,който го нарани преди 3 години и на когото бе дал сърцето и душата си.Още усещаше празнотата и болката,макар че с времето и двете някак бяха потиснати от многото работа и анганжименти.Ех,защо не можеше да върне онова време...Тогава умираше да живее,а сега живееше,но за да умре.Бе забравил какво е това щастие,какво е да бъдеш опиянен от любовта,какво е да летиш на крилата й и да усещаш вятъра в косите си и да се чувстваш като в приказка.Уви,приказката бе свършила и сега всичко изглеждаше толкова просто,толкова досадно и някак мъртво.Виктор не чувстваше нито болка,нито щастие.Не чувстваше нищо.А беше млад.Все още можеше да се ожени,да създаде семейство,да обича,да бъде обичан,но нямаше желание за това.Реши ,че ще живее ден за ден,и всеки който се опитваше да го убеди ,че това ще го съсипе,получаваше по  някоя и друга ругатня и повече не се опитваше.

        Виктор си мислеше:”Сега съм свободен и никой няма да ограничи свободата ми”.Но се страхуваше да си зададе въпроса “Докога?”След като му потръгна в магазина реши ,че е стабилен финансово,чувстваше се силен и псохически.Неговият свят бе неразрушим.Какво по-хубаво от това?

        Непознатата се събуди и го откъсна от спомените му.Странно,защо ли изобщо се върна към тях.Затвори очи и се съсредоточи в настоящата ситуация.Трябваше сериозно да си поговорят с госпожицата.

        Мария го погледна и се усмихна.Сега вече изглеждаше съвсем адекватна.Тя заговори първа:

        –Имаш много въпроси нали? –отново се усмихна.

         Виктот също се усмихна.Разбира се,фалшиво.

        –По-добре ли си?

        –Мисля,че да.

        –Сега,ще ми обясниш ли странното ти появяване пред магазина ми,откъде знаеш името ми и какво искаш от мен?

        –Ами...Всъщност доста е сложно,затова по-добре да не знаеш нищо.Нещата ще се изяснят от самосебе си.

        –Естествено.След като се събудя утре без пукната пара?!? –този път въпроса бе лишен от всякаква любезност.

       –Не разбирам....

       –А как всъщност ти е истинското име или всъщност си забравила?

       –Чакай малко.... –Мария се опита да се изправи и разбра ,че не може.Бе здраво вързана.Ужасена попита:

       –Защо си направил това?

       –Ти как мислиш?Полицията те издирва за множество обири на нищо неподозираши хора,които наивно са те приютили,виждайки колко си безпомощна. –Виктов бълваше гневен сарказъм. –Колко хора сте разплакала, госпожице Непорочна?Заради такива като теб гладуват деца...Признавам и аз ти повярвах ,но дотук беше...

        –Спри!Не знаеш какво говориш!Дори не ме познаваш,а ме съдиш.Откъде можеш да бъдеш сигурен ,че аз съм тази от обявата във вестника?

        –Ооо...Вече знаеш,че пишат за теб във вестниците?Гледай ти!

        –Аз зная всичко ,Виктор!

        –Ха,ха!Виж ти,госпожица Многознайка.Вече съм сигурен,че ти си крадлата.Ще се обадя в полицията.

        –Няма смисъл.

        –Ще видим.

         След пет минути Виктор се върна с помрачена физиономия,а Мария се усмихваше невинно.Тя знаеше какво са му казали.

 

 

 

                                                      6

 

      –Обичаш ли задушено месо? –попита Виктор. –Само това имам за ядене.

     –Благодаря,но не съм гладна.

     –Виж,страшно ми е неудобно.Обвиних те несправедливо.Съжалявам много...Наистина.

    –Знам–каза тя и отиде на балкона.Виктор я бе довел в къщата си след като разбра ,че не тя е издирваната от Закона.

      Нощта бе толкова загадъчна.Мария гледаше съсредоточено към звездното небе и сякаш изпадаше в някакъв екстаз.Усети присъствието на на Виктор.

     –Гледай,Виктор,колко е красива нощта!

     –Нощ като нощ.Какво й е красивото?

    –Някога тя бе за теб най-прекрасната част от денонощието и я намираше за невероятна,а сега вече не искаш да я видиш.Можеш ли да почувстваш аромата й,да вкусиш сладостта й?

    –Не.Това е глупаво.

    –Но защо ,Виктор?Преди не беше глупаво.Преди беше щастлив.

 

   –Мда,така е,но това не ти влиза в работата–каза леко ядосан и влезе в стаята.

     Виктор вечеря сам,защото гостенката му не пожела нищо.Искаше му се да й зададе толкова много въпроси и тя сякаш прочете мислите му:

     –Да,това е добър знак.А сега,лека нощ! –затовори вратата след себе си.

     Той си помисли:”Що за странна птица?И откъде ли знае за мен толкова много неща?Навярно ме е проучила или пък някой я праща...Всъщност какво ли ми пука?Още утре ще я отпратя.Не ми трябват грижи на главата.”

       След няколко часа красивото нощно небе бе покрито с облаци.Явно този път наистина щеше да вали.Едрите капки заудряха по прозорците,а светкавиците озаряваха цялата небесна шир.Лятната буря щеше да бъде безмилостна.Но въпреки гръмотевиците Виктор заспа.Заспа и сънува.Много странен сън...Сънува миналото.

 

 

 

                                                          7

 

 

        На следващия ден нямаше и следа от бурята бушуваща нощес.Земята бе поела всяка капка дъжд.Дори жадуваше за още.Слънцето тихо се прокрадваше през завесите и гъделичкаше лицето на Виктор.Това го събуди.Чувстваше се някак странно,все едно се пробужда от стогодишен сън.След няколко минути си припомни вчерашния ден.При мисълта ,че в къщата му има непозната,подскочи.Бързо се облече и се затича към хола.

         Мария четеше една книга.Щом усети присъствието на Виктор,тя я остави настрани и го погледна.Той също я гледаше,но никой от двамата не каза нищо.След закуска обаче,Виктор вече изгаряше от нетърпение да я разпита.Дори нямаше идея какво щеше тя да му каже.

         –Хайде разкажи ми,моля те! –каза и затаи дъх.

         –Бъразането не е присъщо за теб–погледна го тя учудено.

         –Престани да ме дразниш!

         –Добре.Знам ,че това,което ще ти кажа ще ти се стори абсурдно ,но опитай се да ми повярваш.

         –Ще опитам–кимна Виктор.

         –Вярваш ли в ангели-хранители?

         –Не.

         –Спомняш ли си как като малък едва оцеля при автомобилна катастрофа?

         –Да,но...

         –А преди 2 години за малко щяха да те застрелят,а преди няколко дни един прозорец се счупи точно пред теб и само един метър бе нужен ,за да те нареже.

        –Откъде знаеш толкова подробности?Да не ме следиш?И какво общо има всичко това с това ,че “ТЕ” щели да ме убият?Нищо не разбирам.Обясни ми!

         –Това и се опитвам да направя,но ти не ми следиш мисълта. –спря за миг и просължи–Аз съм твоят Ангел-хранител ,Виктор.

        –Ха,ха,ха!Това е най-голямата глупост ,която някога съм чувал,но просължавай–почна да му става любопитно.

        –Дошла съм тук ,за да ти помогна и преди да кажеш ,че нямаш нужда ме изслушай.Когато казах,че “ТЕ” ще те убият,нямах в предвид физическа смърт.

       –А защо каза,че някой иска да убива теб? –попита той.

       –Затова,че се опитвам да ти помогна.Разбираш ли,Те рисуват живота ти според настроенията си.Но твоето бъдеще ще бъде пълно с нещастие ако не ти помогна.

       –И кои са “ТЕ”?

       –Това не мога да ти кажа.Дори ти казах прекалено много.Друга е целта ни.

       –Я кажи за кого работиш? –погледна я подозрително,при което тя се усмихна.

       –Как да те накарам да ми повярваш?

       –Аз не вярвам на никого.Но всъщност има начин.Кажи ми нещо за мен, което никой не знае.

        –Ами... –замисли се тя. –Когато беше петгодишен уби с камък котката на съседите и никой не разбра,а ти така и не призна от страх да не те накажат.

        Виктор я изгледа изумен:

        –Но...това е неъзможно.Ти наистина знаеш всичко за мен.Да не би да си дъщерята на съседите и да си ме видяла....?Не,не може да си.Твърде млада си.

         –Да,аз те видях.Всъщност те гледам от самото ти раждане.

         –Добре,да приемем ,че това ,което казваш е истина.Кажи ми защо се появяваш така внезапно и от каква помощ се нуждая?Аз имам всичко необходимо.

          –Необходимо за какво?За оцеляването ти?Ти трябва да живееш,а не просто да съществуваш.

          –Че аз живея.И така ми харесва.

          –Кого лъжеш?Ти мразиш живота си.Мразиш миналото си.Едва дишаш в настоящето си,а бъдещето ти е забулено в мъгла.

          –И какво според теб “трябва” да направя по въпроса.Да се оженя? Ха,ха-иронично се усмихна Виктор.

         –Да,това е едното ,което е добре да направиш.

         –Какво рабираш ти от живота?Нали всъщност не си човек? –пак с лека усмивка я запита той.

         –Аз съм преживяла множество човешки съдби и всяка една е част от мен.Знам повече за живота и смъртта,отколкото един простосмъртен може да знае.

         –Знаеш ти...летиш в облаците.Всъщност,вярно ли е че живеете на небето? –почна да му става забавно. –Незнам дали си такава за  каквато се представяш ,но ще ти кажа,че си дошла напразно.Само си губиш времето с мен.Няма нищо да се промени.Това е моят живот и аз решавам какво да правя с него.Ясно?!?

          –Грешиш.Този живот не е твой.Даден ти е назаем.Всички животи са дадени за временно ползване.

          –Ха,ха,ха.Това ми хареса-“временно ползване”.Откога не съм се смял така–смехът му беше искрен.

          –Това е уместен въпрос.Откога не си се смял така?Въобще даваш ли си сметка колко малко е времето на човек?А още по-малко е времето през което усеща живота  с цялото си същество и щастието...

           –Хайде стига!Говорим си празни приказки.И колкото и да ми е приятно трябва да си вървиш,защото имам работа.

           –Може би наистина трябва да си вървя.За днес достатъчно те натоварих с неща,които са непонятни за теб. –Тя тръгна към вратата.

           –Почакай.Искам да те питам нещо.Защо толкова ми приличаш на....

знаеш на кого?

            –Анеглите нямат свои лица.Приемаме този образ,в който хората искат да ни видят.По принцип те виждат лицата на свои близки и познати, на които държат или които обичат. –След тези думи тя като че ли потъна в дън земя.

            Виктор затвори входната врата.Този разговор страшно го обърка.Макар и пред нея да не го показа,думите й се врязоха като нож в него.Не можеше да си го обясни ,но му се струваше че тя е права.Това противоречеше на неговите разбирания.Нещо го зачовърка.Защо ли Мария толкова приличаше на Нея?Не,това не можеше да бъде вярно.Той не я обичаше вече.Беше я забравил отдавна.Беше щастлив и свободен като птичка.Да-птичка...”Птиците умират сами” –спомни си заглавието на една книга,и тази мисъл накара душата му да изкрещи като планинско ехо:”умират сами,умират сами,сами,сами....”Главата го заболя.Не искаше да мисли вече за това.Взе ключовете и тръгна към магазина.

 

 

 

                                                          8

 

            Мина се цяла седмица откакто се бе появила Мария.От онази сутрин Виктор не я бе виждал.Дори взе да забравя срещата си с нея.Постепенно ежедневието му го отвлече от мислите за Ангела.

            Беше се зачел в една статия за вълните цунами в Япония,когато в магазина влезе жена с малко дете.

            –Добър ден!Мога ли да ви предложа нещо? –попита любезно Виктор.

            –Да.Искам да пробвам онази рокля.

            –Синята ли?

            –Точно.

            –Ето там е пробната–посочи с пръст. –Заповядайте!

            –Ще наглеждате ли за малко дъщеря ми?

            –Разбира се-усмихна се.Когато жената влезе в пробната,той се опита да заговори детето. –Как се казваш?

            –Клара–каза момиченцето.Беше много мъничка,със златисти коси,сплетени на плитки,с искрящи сини очи,които го гледаха толкова невинно и топло,че Виктор почувства нещо познато.

             –На колко си годинки,Клара? –бе следващият му въпрос.

             –Ама вие възрастните само това питате. –каза недоволно детето.

             –Добре.Тогава кажи ми.....Кой ти е любимият футболен отбор? –

усмихна се ,защото бе убеден,че малката не знае нищо за футбола.

             –Барселона. –с нежен глас промълви Клара.

             –Брей,откъде си толкова запозната?

             –Ами татко работи като футболист и харесва Барселона.А твоите деца гледат ли Барселона?

              –Аз нямам деца,Клара. –каза Виктор и за първи път му стана неприятно от този факт.Погледна към пода.

              –Защо?

              –Защо ли... –В този миг жената се върна и каза:

              –Роклята е страхотна.Ще я купя.А дъщеря ми послушна ли беше? –попита тя и я помилва по плитките.Извинете я ако ви е надула главата.Много е любознателна и обича да говори.

               –Не се притеснявайте.Тя е прекрасно дете.

                Жената плати роклята и побърза да излезе.

 

 

 

                                                     9

 

 

 

                 И сам не знаеше защо,но се почувства зле след разговора с детето.Никога не бе си представял какво е да имаш деца,които тичат около теб,мили и невинни.Такава топлина лъхаше от детските очи,но той никога нямаше да я усети близо до себе си.”Никога”–тази дума бе толкова ужасна.

Представи си как е станал безпомощен старец,седящ в стола си,запалил цигара,а около него тишината–тази ,която чуваше дори сега.

                Пак го заболя глава.Реши да затвори магазина и да отиде да пийне нещо в отсрещното кафе.Тъкмо когато заключи вратата отнякъде се появи Мария.Той не се зарадва да я види.

           –Ох,пак ли ти? –каза грубо. –Какво искаш?

           –Да си щастлив.

           –Тогава ме остави на мира.Откакто се появи в живота ми не може да се каже че съм особено щастлив.Ако обичаш си върви!

            –Виктор,трябва да поговорим. –настоя тя.

            –Не искам!И не ми казвай какво трябва и какво не!Ще правя каквото си искам –почти ядосано каза Виктор.

            –Моля те!Моля те! –тогава той се замисли.

            –Е,добре.Не всеки ден се случва на човек да го моли ангел–при тези думи се усмихна–Аз отивам в кафето отсреща.Ела с мен–Мария го последва.Когато се настаниха под огромния чадър,тя започна:

           –Зная как се чувстваш.Объркан си и не знаеш какво да направиш.

           –Виж сега....Ако пак ще ми казваш какво трябва да направя,просто забрави.Достатъчно ти слушах глупостите.Уж идваш да ми помагаш,а само ми вредиш.Знаеш ли ,че откакто ми ги наговори онези неща постоянно ме боли главата от мислене.О,да,сигурно знаеш–каза подигравателно.Можеш да си вървиш и да кажеш на шефа си да те уволни,

защото си се провалила.Въпроси?

             –Понякога си толкова груб.Но вътрешността ти е изградена от добродетели.Мен не можеш да заблудиш.Ако беше лош,аз изобщо нямаше да съм тук.

             –Какво значение има дали съм добър или лош?Положението с нищо не се променя и няма да се промени ,защото не искам.Това не го ли знаеш?А?

             –Да.И точно затова съм дошла.За да пробудя желанието ти.

             –Няма как да стане.Всичко ми е безразлично и не мисля,че някой може да пробуди “желанието” ми.Всъщност желание за какво?Аз съм много добре и така.Не ми е нужен който и да е ,за да съм щастлив.

          Мария замълча за известно време.Гледаше го и се опитваше да проникне в душата му,но не можеше.За първи път тя не успя да види през него.Това я изплаши.Той също я наблюдаваше и съвсем не изглеждаше безпомощен и нещастен.Бе съвсем сигурен в думите си.Мария придоби още по-изплашено изражение.Очите й се напълниха със сълзи.Не успя да ги задържи и те потекоха.Виктор я погледна изненадан:

          –Какво?Убедих ли те най-накрая?

          –Съвсем не.Явно си безнадежден случай.Защо постъпваш така с мен и със себе си?

           –Ти си виновна,че ми се намеси в живота.Не съм те викал.А сега ме извини,но имам работа. –Той стана и тръгна към магазина. Следобедът се очетаваше да бъде натоварен.

           Мария го съзерцаваше докато влезе в магазина.Беше безсилна пред ината му.Той се бе затворил с хиляди врати през които дори тя не можеше да проникне.Бе спасявала толкова много хора от беда,но сега случаят бе твърде различен.Никога не бе спасявала някого от самия него...

 

 

 

                                                          10

 

 

 

 

           “Ще го оставя да прави каквото знае” –помисли си Мария.В същия момент усети нечие присъствие.

           –Защо си се оклюмала ,сестричке? –попита Карина.

           –Не можах да помогна на един човек да открие пътя към щастието.Явно нищо не разбирам от психология.Чувствам се безполезна– тъга обзе лицето й.

           –Знаеш ,че не е така.Вярвам,че си направила всичко възможно,но не всичко зависи от нас.Хората сами трябва да си помагат и да осъзнават от какво имат нужда и кое ги прави щастливи.Не можем да им натрапим просто ей така щастие наготово.Ако те не се борят за него, нашите усилия са безполезни.

         –Права си,Карина,но ми е толкова мъчно заради Виктор.Сега може да се смята за щастлив,но след време когато старостта го погази,ще усети самотата и няма да може да се върне назад.

         –Мария,някои хора да родени,за да бъдат сами.Други пък не могат да живеят без половинките си.Такава е реалността.Затова го приеми и го пази от беди.Другото е изцяло в негови ръце.

 

 

 

 

                                                         11

           Вече повече от двадесет години магазинът на Виктор не спираше да се развива.Асортиментът от стоки се увеличи,подобри се качеството на дрехите,които се шиеха по поръчка.Общо взето вървеше по мед и масло.През тези години много неща себяха променили с изключение на едно–Виктор си остана ерген.Така и не реши да си потърси съпруга,с която да създаде уютен дом,да създаде потомство.Може би се страхуваше да не бъде отблъснат....Работата изцяло го поглъщаше,а времето неусетно се изниза.Нито веднъж обаче Виктор не съжали за избора си.Мария спря да му досажда и след време дори забрави за нея.

             В един слънчев следобед в магазина влезе млада руса жена,с проницателни сини очи.Още щом я погледна Виктор се смути.Тя също го погледна.Очите й...Тези очи му бяха ужасно познати.За миг не успя да се сети откъде,но изведнъж му проблесна.Това бяха същите онези великолепни сини очи на онова малко момиченце,което бе дошло преди 20 години с майка си в същия този магазин.

               –Добър ден ,госпожице! –усмихнато рече той.

               –Добър ден! –поздрави момичето.

               –Извинете ме за въпроса,но случайно да се казвате Клара? – тя сякаш се стресна.

                –Да.Познаваме ли се?

                –Всъщност да,но Вие едва ли ме помните. –Той й разказа за срещата им ,след което тя се засмя:

                 –Наистина ли съм Ви казала ,че имам любим футболен отбор?Сега не мога да понасям футбол.

                  –Как е майка Ви?

                  –Ами добре е.Сега с баща ми заминаха на втори меден месец,а аз и брат ми се грижим за малката ни сестра.На шест месеца е.

                  –О,вашите са решили да имат толкова късно дете? –попита с учудване.

                   –Че защо не?Никога не е късно за хубавите неща.

       След като разгледа стоките в магазина,Клара си тръгна,а Виктор остана да гледа втренчен след нея.Това момиче отново го накара да се замисли.След близо час излезе от вцепенението си и вече бе решил – щеше да си осинови дете.

 

 

 

 

                                                          12

 

 

 

        Дните минават толкова бързо,когато ги прекарваш в приятна компания.Така и минаваха годините на Виктор.Момиченцето,което бе сега негова дъщеря растеше и ставаше все по-красиво и лъчезарно.Ах,как само му се радваше на това малко невинно същество.Сега тя изпълваше целия му живот.Грижата за нея бе най-приятното задължение на света.Той почувства истинското щастие,което никоя жена досега не бе му донесла. Знаеше,че малкото му ангелче никога нямаше да го нарани.Да,детето му напомняше за един ангел,който отдавна не бе виждал.Затова реши да й даде името Мария.Много му се искаше да види и другата Мария.И мислите му сякаш бяха прочетени.

        Веднъж тъкмо щеше да затваря магазина и на вратата се появи млада жена.

         –Здравей,Виктор! –каза тя.

         –Познаваме ли се? –бе първата му реакция.

         –Разбира се.Последно се видяхме преди около .....20 години.

         –Хе,хе.Така като ви гледам госпожице не ви давам повече от 19...О не..чакай малко.Ти не си ли....

         –Мария.

         –Но,не може да бъде.Ти не изглеждаше така,но пък гласът ти е същият.Много добре си го спомням.Ще ми обясниш ли?

         –Да.Нали ти бях казала ,че ние сме такива каквито ни виждат.Преди аз ти напомнях за една жена,която ти безумно обичаше,но сега ме виждаш с друго лице.Не ти ли приличам на някого, Виктор?

         –Ами...

         –Татко,татко!Може ли да изведем кучето навън?С кого говориш?

         –Аз ли....ъъъ,с една дама–погледна към Мария.

         –Но тук няма никой–учудено каза детето.

         –Разбира се ,че има. –погледна дъщеря си,после Мария,после пак дъщеря си.Та те си приличаха.

          –Но... –едва каза той.

          –Спри,Виктор! –прекъсна го Мария. –Дъщеря ти не може да ме види и ще те помисли за луд.А аз дойдох да се сбогуваме.Ти вече нямаш нужда от мен,защото имаш своя ангел.Бъдете щастливи! –след тези думи Мария просто изчезна.Като дим...

          –Таткооо, –настояваше Мария–с кого говореше?

          –С никого, моето момиче.Хайде сега,доведи Лоли(така се казваше булонката им)

          –Добре,отивам. –И в миг изчезна в съседната стая.

          А Виктор,все още зашеметен  от срещата се оглеждаше навсякъде, но нея вече я нямаше.Той промълви тихо:

          –Мария,благодаря ти,че се опита да ми помогнеш,макар че нямаше за какво.Не знам дали ме чуваш,но все пак ще те помоля да бдиш над дъщеря ми.Сега за мен тя е най-скъпото нещо на света.Сбогом,Мария!

          – Но,татко,защо говориш така?Нали съм тук? –Мария тъкмо бе влязла с Лоли.

         –Зная,миличка.Аз не говорех на теб,а на една добра жена,но за нея ще ти разкажа някой друг път.Нека да тръгваме сега.

         Той заключи магазина.Прегърна дъщеря си и заедно с кучето тръгнаха към близкия парк.А слънцето тихо им се усмихваше,гледайки ги в очите.И в усмивката му имаше нещо ангелско...

 

 

КРАЙ

08.10.2003г.

Nuda Veritas

 

© Мария Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Леле, закъснях за работа, докато го прочета целия, но беше увлекателно да
    Напомня ми на Павел Вежинов - Бариерата.
    Може би ти си новия Вежинов
  • Много ми хареса разказа ти!
  • Наистина текстът е супер увлекателен. Как бързо минава времето с него.
  • Мммм...
    Беше удоволствие за мен. Разказваш увлекателно.
    Благодаря ти.
Предложения
: ??:??