Сутрин. Ивайло се беше събудил рано. Направи кафе, сложи две чашки на масата и погледна към телефона си. Взе кафеварката и наля кафето в чашките. Вратата се отвори и в стаята влезе неговата съпруга, Яна. Все още сънена, тя седна на стола зад масата, разтърка очи и погледна през прозореца. В стаята бе тихо. Ивайло седна до жена си и каза:
- Добро утро!
Тя продължи да гледа през запотените стъкла, дори да знаеше, че не вижда нищо навън.
- Добро утро! - отговори Яна.
Младият мъж протегна ръка и с пръст докосна брадичката на съпругата си. Жената се отдръпна леко и сложи две лъжички захар на кафето в своята чаша. Мълчеше.
- Яни! - каза Ивайло. - Кажи ми, какво ти е? Не се усмихваш вече. Мълчиш.
- Нищо - отговори тя. - Нищо ми няма, просто съм изморена.
Тишината беше седнала на свободния стол на малката кухненска маса и беше взела думата. Въздухът в стаята тежеше от мълчаливата мъгла на ежедневната скучна сивота. Не искаше да си тръгне и бе обсебила душата на младата жена. Ивайло отпи от ободрителната гореща напитка, преглътна така, сякаш малка буца тъга затрудняваше глътката свежест.
- И аз съм изморен, Яни - каза той. - Но гледам да не го показвам. И сега като те видя така унила, се натъжавам. Чувствам се ненужен. Мисля си, че колкото и да работя, колкото и да се старая, не мога да накарам жена си да се усмихне. Нали за това сме семейство, да си споделяме. Ако има проблем, да го решим, да си помагаме. Никой не е застрахован, може и аз да изпадна в дупка.
- Хайде стига вече! - каза Яна. - Не ми се слушат такива неща рано сутрин. Изморена съм и толкова, нищо не е станало. Стига ми това, че на работа, в магазина, през цялото време трябва да съм усмихната и вежлива, и то насила. Имам нужда да остана малко сама със себе си. Такава, каквато съм. Толкова ли много искам?
Ивайло занесе празните чашки на мивката. Обърна се и каза:
- Добре, извинявай! Днес пак си втора смяна, нали?
- Да! - отговори Яна.
- Отивам да будя Миро. Ще го наглася и тръгваме, ти си поспи, почивай си, а довечера ще го взема от детската градина и не се притеснявай, просто се успокой!
Младият мъж доведе в кухнята петгодишният им син. Беше го облякъл с дебели дрехи. Яна го погледна, хвана за ръка детето и го целуна по челото.
- Да слушаш, мамо днес, чу ли?
- Да, мамо! - отговори Мирослав.
Баща и син излязоха от малкия апартамент и оставиха Яна заедно с тишината в него. 
Ивайло остави сина си в детската градина и се запъти към цеха, в който работеше. Бе края на ноември и сутрините бяха студени. Преоблече се, сложи шапка и ръкавици и започна да работи. Настрои машината и първите детайли излизаха под строй. Той ги гледаше, радваше се на своя труд. Но мисълта му беше там, при изгубената усмивка. Питаше се, с какво бе нагрубил или обидил своята съпруга. Спомняше си всички изречени думи, да не би с някоя от тях да бе извикал това убийствено мълчание в нея. Така, неусетно, работният ден виждаше края си. Младият мъж изключи машината, отчете свършената работа, преоблече се и излезе от цеха. Беше се спуснал студ, по-силен от този, който се усещаше сутринта. Ивайло се запъти към детската градина. Когато стигна до вратата, той я отвори, събу си обувките и влезе в помещението, където стояха децата. Мирослав се втурна към него и го прегърна. Татко му го остави на земята и каза:
- Хайде, Миро, да тръгваме. Днес слуша, нали?
- Да, тате! Научих, че буквичката "Б" е след "А".
- Браво! Хайде да вървим.
Двамата вървяха по тротоара към блока. Детето се радваше на студеното време. Подскачаше от крак на крак и се смееше.
- Какво ще правим сега, тате?-попита то.
- Сега, искаш ли да изненадаме мама и да я зарадваме?
- Искам!
Ивайло се усмихна и започна да тича заедно със сина си. Стигнаха до блока, изкачиха стъпалата и влязоха в малкия апартамент. Климатикът работеше и вътре беше топло. Съблякоха си якетата, закачиха ги на закачалката в коридора и отидоха в кухнята.
- Как, тате, ще зарадваме мама? -попита Мирослав.
- Ще приготвим вечеря, ти ще ми помогнеш. Мама ще си дойде изморена и няма да има сили. 
- Добре.
Младият мъж взе тенджера от шкафа. Сложи на масата и пластмасова купа, пълна с вода. Обърна се към сина си и каза:
- Извади от шкафа пет, шест картофа и ми ги дай.
Детето донесе картофите и ги сложи до баща си. Ивайло започна да ги бели, с малко ножче. 
- Тате, тате! -извика Мирослав. - Гледай, така ги обели, че коричката им прилича на усмивка на човече, нали тате?
Бащата се усмихна. Учуди се, как детето вижда неща, които той не беше забелязал. Откъде накъде една обелка ще прилича на усмивка.
- Да, Миро!- отговори той. - Усмихват се, защото знаят, че ще се превърнат във вкусна манджичка.
Ивайло сложи обелените картофи във купата с вода. 
- Донеси ми една глава лук!
- Ето, тате.
Мъжът обели лука, наряза го и го пусна в тенджерата с загрялото олио.
- Сега ще задушим лука - каза Ивайло.
- Как така ще го душим, няма да може да диша! -извика петгодишният малчуган.
Бащата се разсмя, обърна се и каза:
- Така се казва, моето момче. Така го наричат майсторите готвачи. Да се задуши значи, че омеква и става вкусен, когато се сготви.
- А тате, защо правиш всичко така красиво, като после ще го изядем. И морковчетата хубави, кръгли, и картофките и лука?
- Защото така ще е по-вкусно, когато се прави с любов. Знаеш ли какво е любов?
- Да, тате. Това е, когато някой обича.
Ивайло разбъркваше продуктите в тенджерата. Опитваше с дървената лъжица и не след дълго каза:
- Готово, Миро! Двамата с теб сготвихме една вкусна вечеря.
- Оф, много гореща бе тате! - каза детето.
Ивайло остави храната встрани от горещия котлон, изключи го и погледна към телефона си. Видя колко е часа и каза:
- Искаш ли още повече да зарадваме мама?
- Искам!
- Ще идем да я вземем от работа. Има още един час докато свърши, но ние ще тръгнем сега. Докато стигнем ще стане време.
Мирослав подскочи от вълнение. Той не беше излизал толкова късно никога и се чувстваше като голям. Облякоха си якетата, обуха си обувките и излязоха от апартамента. 
Магазинът, в който работеше Яна, не беше далеч. Баща и син вървяха един до друг, хванати за ръце. Студът беше се спуснал в човешки ръст и се разхождаше заедно с хората по улиците в малкия град. Пресякоха една улица, след това друга и се озоваха в кварталния маркет. Влязоха в него. Имаше няколко клиента, които пазаруваха. Мирослав се опита да извика майка си, но баща му сложи ръка на детската уста и спря този неочакван порив.
- Тихо, Миро! - каза той. -Нали щяхме да изненадаме мама. Тихо!
Двамата отидоха между рафтовете с хранителни стоки. Детето си взе едно шоколадче и попита:
- Нали може?
- Да, може!-отговори баща му.
Ивайло надникна зад рафта и видя Яна, която беше на касата на магазина. Тя се усмихваше на клиентка, която прибираше покупките в найлонова торбичка. Говореха си нещо и двете жени се смееха. Младият мъж взе кутия с шоколадови бонбони. Хвана за ръка детето, извади телефона си и погледна колко е часа. Беше станало време за затваряне на магазина. Запътиха се към касата. Там беше само Яна, която се отчиташе. тя беше толкова съсредоточена в работата си, че не ги бе забелязала дори.
- Извинете! Дали ще можем да маркираме бонбоните и шоколадчето?
Яна се стресна като чу познатия глас, а детето пред нея се смееше. Тя вдигна глава и каза:
- Какво правите тук? 
- Дойдохме да те вземем, мамо! - каза Мирослав.
Младата жена взе бонбоните и шоколада, маркира ги. Ивайло плати и каза:
- Тези бонбони са подарък за теб. А шоколада е за Миро.
- Изненадахте ме! -отговори касиерката.
- Просто исках да видя усмивката, в която се влюбих и още съм влюбен в нея - рече Ивайло.
Яна се усмихна. Толкова красива, но някак позабравена усмивка, която изряза малки, нежни бръчици по лицето й. Колежката на жената се усмихна също и каза:
- Тръгвай, Яни, аз ще приключа всичко тук и ще измия. Нали и без това имам да ти връщам услуга.
Ивайло, Мирослав и Яна излязоха от магазина. Тръгнаха към своя дом. Майка, баща и веселото им дете между тях. 
Стигнаха до блока, в който живееха. Изкачиха се по стълбището и влязоха в апартамента. Детето и Яна си събуха обувките, закачиха якетата и тя загаси лампата в коридора. След няколко секунди каза:
- Извинявай, Ивайло, аз по навик загасих.
- Не се притеснявай!-отговори младият мъж. - Влизайте на топло. Тук ми е вече светло. Събувам се и идвам.
Яна се усмихна. Беше разбрала думите на своя мъж. Дори в тъмния коридор, зажаднялата му за топлина душа виждаше светлината на най-малката усмивка. На това, което другите хора смятаха за нищожно.
И най-студеното и тъмно кътче става приветливо, когато усмивката е у дома.

Явор Перфанов
27.11.2018
Г.Оряховица

:)