21.07.2012 г., 13:28 ч.

Утопично 

  Проза » Разкази
785 0 2
5 мин за четене

На вратата се позвъни и веднага след това в антрето нахлу съседката, като почти ме помете с мощната си фигура. Това връхлитане беше нейната запазена марка, винаги беше вихрена и устремена. Но като изключим факта, че имаше навика да се появява винаги когато ù хрумне и да обсебва цялото ми внимание независимо от това с какво бях ангажирана, беше симпатяга и се разбирахме чудесно.
Понеже аз работех вкъщи, а тя не работеше изобщо, бе придобила навика да се появява почти всяка сутрин за да си пием заедно кафето, докато мъжът ù разходи кучето и ù купи любимия вестник, преди да тръгне на работа. Обикновено пристигаше с димяща кафеварка и не мръдваше, докато не разнищи на дълго и широко всички клюки от близо и далеч. Имаше много специални изисквания относно кафето и държеше лично тя да го прави. Всъщност това бе едно от малкото неща, което тя лично правеше. За повечето останали се грижеше мъжът ù – добродушен дебеланко, който безропотно поемаше почти целия товар на брачното съвместно съществуване и даваше вид, че се чувства уютно под чехъла на жена си. Нещата се променяха само когато си пийнеше повечко, единствено тогава събираше кураж и решаваше да се опълчи срещу едноличното господство в дома си. В такива моменти ставаше страшно досаден и заядлив, като крайната му цел бе да уязви съвсем некрехката си половинка и беше способен да наприказва какво ли не. Веднъж дори ù казал, че ù изневерил със сестра ù, което тя ми съобщи, заливайки се в смях, просто защото нямаше сестра.
Ей това ù харесвах, че всичко можеше да обърне на смях. И въпреки твърде колоритните им взаимоотношения, завиждах им за лекотата, с която живееха живота си.
На вратата отново се звънна и тя пъргаво се спусна, още преди да мога да реагирам.
  - Айде, бе златен! – възкликна енергично, докато запотеният ù съпруг едва си поемаше дъх след изнурителното изкачване на петте етажа. Тя категорично му беше забранила да ползва асансьора, по препоръка на лекаря, защото имал нужда от повече движение. Според мен това не след дълго щеше да му осигури нови срещи с лекаря, но не смеех да се намесвам, пък и нямаше да има никакъв смисъл. Нейната дума беше закон. – Докато дойдеш, днешните новини станаха вчерашни! Свободен си. – И хлопна врата под носа му. После се разположи удобно на дивана и се зае да разглежда вестника, коментирайки заглавията и отпивайки блажено от кафето. Бях се заела с обичайната сутрешна работа и я слушах с половин ухо, когато тя изведнъж възкликна:
  - Ама че работа!
  - Какво има.
  - Няма да повярваш! Чуй само: „Давам добре гледано, атлетично мъжко тяло на възраст трийсет и осем години под наем за трийсет дневен срок.” Има и телефонен номер, представяш ли си?! Да пукна, ако разбирам нещо!
  - Може да е нечия лоша шега – предположих, – а човека, на когото е този телефонен номер изобщо да не подозира.
Тя вдигна вежди с дълбокомислено изражение.
  - И все пак странно ми се вижда. Що за мозък ще измисли подобна дивотия?!
Почеса се по главата, в която явно току-що се беше родила нова вълнуваща идея:
  - Дали пък не е някакво закодирано съобщение, чела съм за такива неща...
  - Всичко може да е – отвърнах колкото да кажа нещо, защото умът ми беше другаде. Мислех за съпруга си, както много често напоследък. Работата му налагаше да пътува за по месец – два по няколко пъти годишно, твърде малко време се задържаше вкъщи. Мислех, че с времето ще свикна, нали когато човек няма друг избор, просто приема нещата и се примирява. Но си давах сметка, че вместо да свиквам, все повече и повече започва да ми дотежава отсъствието му. Липсваше ми... липсваше ми всичко. Думите, погледите, докосването, онези, само наши неща, от които раздялата ни лишаваше и които не можехме да си върнем дори и когато бяхме заедно. Беше се променил. Никога преди не е бил така обсебен от идеята да печели, да трупа пари и то точно сега, когато материално бяхме по-добре от всякога. Все не му беше достатъчно, казваше, че прави всичко това, защото иска да се погрижи за мен и детето, нищо да не ни липсва, но всъщност ни лишаваше от най-ценното – от себе си.
А това, което най-много ме объркваше, бяха подхвърлените приказки от „доброжелателни” познати, че са го виждали с други жени на различни места, по времето, когато трябваше да е някъде по работа. Такова нещо изобщо не бих могла да си помисля, камо ли да приема за възможно, ако не беше цялостната промяна в него.
Знаех, вярвах, сигурна бях, че аз и детето сме най-важното нещо в живота му, но разбирах, че нещо странно става с живота му, нещо, което го отдалечаваше от нас, а аз не знаех как да си го върна.
  -... и ще взема да се обадя. Какво ли толкова се чудя и аз! – едва достигнаха до мен думите на съседката през тежката пелена на мислите ми.
  - На кого ще звъниш?
  - На арменския поп! – сопна ми се тя. – Ама ти изобщо тука ли си, бе девойко. Нали досега това ти говорех – ще звънна на този номер да видя кой е тоя дето си дава... хм, тялото под наем и какво точно трябва да означава това.
  - Ами давай! Иначе няма да мирясаш.
  - Абсолютно! – отсече тя и се зае да звъни. След като всичките ù опити се увенчаха с неуспех, защото телефона даваше постоянно заето, тя временно се отказа.
  - Явно има много кандидати – заключи с все по-заинтригувано изражение. – Ама ще я разбера аз тая работа!
На другия ден изобщо не я видях, защото бях на работа, а вечерта очаквах съпруга си. Както всеки път изпитах радостно вълнение, когато се прегърнахме, и чувство на облекчение, че отново сме заедно.
Докато беше в банята, а аз подреждах масата за вечеря, чух че телефонът му звъни. Извадих го от сакото му с мисълта да не се обаждам, но той не преставаше да звъни и аз отговорих. Веднага я познах – беше съседката. Започна да обяснява, че се обажда във връзка с обявата, но явно усети, че нещо не е наред, и заповтаря „ало, ало”. Затворих, но тя звънна отново, явно решила, че е объркала номера и тогава изключих телефона.
Това ми даде отговора на всички въпроси. Пътуванията за дълго време, срещите с жени... беше намерил начин да печели от тялото си, предоставяйки го за ползване на всеки, който е готов да си плати.
Изведнъж сякаш се почувствах във вакуум, от мен беше останала само една обвивка, напълно изпразнена от съдържание. Някой ден може би щях да разговарям за това с него, но не сега. Сега нямах сили за друго, освен да се изключа и аз.

© Христина Мачикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??