Утопия

Имало едно време… Хм, това май не е добро начало. Нека се изкажа по следния начин: имало едно време в бъдещето, където самото то не било представено в най-добрата му светлина. Ще се постарая да ти го опиша точно както ми го разказаха, а ти се помъчи да си го представиш: навсякъде царяло сивота, единственото, което можело да зърнеш на стотици километри били само различни нюанси на сивото, сиви стоманени сгради с най-различни причудливи форми, опушено сиви подобия на жилища, пепелно сиви поляни, както ги наричали те, там в бъдещето: „зелени площи”, и притъпено, сивеещо небе или по-точно, някаква негова пародия, защото това не било истинско небе, а само огромен прожектиран екран с още по-сиви облаци, които дори не се движели, а стояли пасивно, опнати върху сивия купол, наречен небе. И хората там били различни, едни такива странни, единаци, вървели напред и гледали някъде пред себе си в далечината, сякаш виждали собственото си бъдеще, което представлявало един безспирен поток от рутинни дни. Всички били роботизирани, умни машини, които вършели точно това, каквото им се кажело. Ще попиташ: а кой давал заповедите?

Нима не е очевидно? Там, в бъдещето, си имали кралица, величествена и великолепна, прелъстяваща с очарованието и остротата на ума си, а насред заобикалящия я син фон тя се къпела в искрящо бяла светлина. Тя била като една блеснала снежинка, кацнала върху дланта ти. Толкова изящна, колкото можеш да си я представиш. Тя била властна манипулаторка, тя можела да те накара да примираш от желание и едновременно с това да линееш в агония. Тя била бялото и черното, двете противоположни страни на една монета. Всички хора я боготворели, прекланяли се пред изящността й, смирено накланяли глави и тела в нейна чест, защото знаели, че без нея техния малък свят би рухнал.

Но там, в това неестествено сиво бъдеще живеело едно момиче, малко по-различно от останалите. Матрицата, по която са го създавали се е объркала, стипците са заяли и се е получило някакво несъответствие между него, момичето, и останалите същества… хора, исках да кажа хора. Тя можела да рисува, дарба която обикновено другите индивиди не притежавали. Рисува странни, причудливи, та дори вълшебни картини, всички те били изпълнени с нещо, което никой там не бил виждал – и именно цветове, всякакви нюанси на червеното, синьото, жълтото, една неповторима феерия от съчетания на живописни цветове. Тя ги сътворявала с ума си и ги реализирала върху сивата хартия, която сякаш оживявала под пръстите й, но винаги след като нарисувала каквото и да било го унищожавала, защото ако някой узнаел, че притежава тази способност щяла жестоко да си изпати.

Веднъж, обзета от необясним инстинкт тя нарисувала стария, нашия, познатия свят, този в който живеем и този, на който се любуваме всеки миг. Изобразила го без дори да подозира, че рисунката й олицетворява миналото с цялата тази сочно зелена трева, пухкави бели облаци, пенещи се морски вълни, блестящ пясък, покрити със снежна пелена планини и едно момче. Момче от мечтите й, онова което би искала да съществува действително и да докосва, да го обича с цялото си сърце, да се сгуши в прегръдките му и да усеща аромата от червените му разцъфнали уста. Картината толкова й се хареса, че направила немислимото – задържала я. А това привлякло зоркото око на Кралицата и тя, обезумяла, хвърляща огън и жупел като вулкан, изпратила цялата си въоръжена в стоманено сиви одежди армия да я преследва. Как смее тази малка нещастница да привлича вниманието по такъв вулгарен и обиждащ начин, възмущавала се Кралицата, как й е хрумнало изобщо да твори, пък камо ли да рисува стария свят. Немислимо, немислимо! Ще й счупя ръчичките!

Момичето уплашено побегнало, изпаднало в паника от това какво може да й направи Кралицата, крило се из тъмните, непрогледни улички, но безуспешно – било намерено от войниците и хвърлено в тъмница. Присъдата била ясна – килията, а на следващия ден щяла да бъде екзекутирана. Странно, дори в бъдещето примитивните, тиранични, средновековни наказания не са се променили, но аз ти разказвам историята точно така, както я чух.

Кралицата, виждайки изпълнената с багри рисунка, била обзета от дива ярост и ненавист, от ноздрите й се издигнала бяла пара, досущ като на разярен бик, а очите й пламнали в катранено черно и на мига превърнала наивното творение в безжизнена сива пепел.

Момичето се разплакало горчиво в самотната си килия, изпълнена със съжаление, и проклело глупостта си да задържи дяволската рисунка. И точно когато отчаянието взело връхната си точка, на границата да прелее в погром и примирение, точно тогава зад решетките на килията се появил млад момък. Абсолютно същия като онзи от рисунката, сякаш се бил съживил и излязъл от нея. Той изглеждал – поне по дрехите – като част от останалата стража, но привличал внимание с неземната си красота и необяснимо излъчващо сияние. Той се промъкнал тихо покрай пазача, който бдял над килията на момичето. Момъкът раздрънкал ключовете в дланта си и отключил килията толкова лесно, толкова просто като игра на криеница. А момичето, радостно, подскачащо от щастие побегнало към него и се хвърлило в обятията му, но в мига когато очаквало да се докосне до студения метал на униформата, да усети опияняващия аромат от кожата му тя се озовала в празно, непознато място и щом отворила очи и се огледала около себе си разбрала, че се намира в миналото, в нашето така обичано и познато минало вероятно ще си помислиш. Но не, не било онова нарисуваното, с всички онези цветове и изящни форми, а онова сивото и мрачното. С онези асфалтирани улици, милиони автомобили и мръсен, задушлив въздух, парещ в дробовете.

Момичето се огледало още веднъж, затворило очи, отворило ги отново, но нищичко в картината не се променило и с милиметър. А войникът, който само допреди секунда стоял изправен до нея в цялото си величие го нямало. Бил се изпарил в отровния въздух на огромния град.