Ванилията ме е понесла нанякъде със себе си, накъде и аз не знам... Трябва да я последвам. Усещам - това е част от нещо по-голямо...

Научихте ли урока си, мили мои?

Пък и това бе твърде отдавна, за да можем да предскажем, че ще се случи.

А ние... Бяхме предимно глупави... И малко красиви, но най-вече глупави... Защото вярвахме в Утринни Приказки.

Ванилията ме е хванала подръка, накъде ме води... Накъде?

Стъпки... Оставих стъпки в брашното... Сега обикалям в кръг около масата в кухнята, знам, че ще се появи, чакам да се появи...

Опитвам се да оставя фалшиви следи, за да го заблудя...

А по стените – късчета ягоди... Като кръв... Почти като кръв...

Разбира се, че си научихме урока, госпожо. Разбира се...

Стоя тук между тези четири стени и чакам. Знам, че ще дойде. Обещал е и ще ми разказва още много Утринни Приказки, ще ме унесе... Абстиненция... Пак абстиненция... Трябва да ми бият венозно любов... Много любов... Всъщност това вече веднъж се случи, защо да се повтарям? Защото нямам какво да кажа вече, изчерпах се, изхабих се...

Научихте ли урока си, мили мои?

Не, не, това не е на хубаво.

Каза, че ще дойде.

Каза!

Обеща!

Потъвам все повече в дюнапренени полета... Полета, безкрайни и пухкави, обгръщат ме... А от небето валят черни пера... Къде съм? А кой съм? Никога няма да мога да разбера... Оставих стъпки в брашното... Обикалях в кръг... Исках да го заблудя, исках да му дам един хубав урок...

Това старо пиано...

Тези красиви картини...

Юката...

Телевизорът...

Италианските мебели...

Какъв беше смисълът и защо трябваше да си обещаваме пак и пак и пак и пак...

Светът е пълен с неизпълнени обещания, така гласи една арабска поговорка...

Почти чувам добре познатия звук...

Ключът се завърта...

Стъпките му...

Познавам как скърцат по паркета...

Виждам дългата му опашка...

Виждам прошарената му коса...

Знам, че е той, искам да е той...

Или си въобразявам?

- Баща ти не може дойде, Алекс. Имал много работа.

- Добре, мамо...

Баща ти не може дойде, Алекс. Имал много работа.

Какво означава това?

Какви са тези думи?

Мога ли да ги смеля в ума си, да ги преглътна безропотно?

Мога ли да продължа да вярвам...?

- Алекс? Какво правиш? Добре ли си, Алекс?

- Да, мамо, добре съм...

Баща ти не може дойде, Алекс. Имал много работа.

Отколко време е все така...

И колко още много ще продължава...

Дали има смисъл да чакам още?

Колко дни и седмици, колко месеца и години вече...

- Алекс, какво ти е? Не изглеждаш добре?

- Трябва да се обадя на Ем... Трябва да го видя...

- Алекс, не помниш ли, че Ким и Ем заминаха за Созопол?

- Ще му се обадя... Трябва просто да го чуя...

Баща ти не може дойде, Алекс. Имал много работа.

Усещам как се троша на частички...

Усещам как някой е изтръгнал сърцето ми...

Усещам, че съм кух... Празен... Вакуум...

Не чувствам нищо...

Мирише ми на ванилия... Толкова е хубаво... Искам още ванилия, трябва да се скрия за малко под масата в кухнята, трябва да се обадя на Ем... Имам нужда от Ем...  Да се свия на кълбо под масата и да му се обадя... Оставих стъпки в брашното... Сега обикалям в кръг около масата в кухнята, знам, че ще се появи, чакам да се появи... Все още има шанс... Сигурно е станала някаква грешка, не може да е истина, нали? Няма как да е истина, изключено е да е истина! Опитвам се да оставя фалшиви следи, да го заблудя... Ще си поиграем... Ще играем, да, както някога, когато бях малък... Той ще се обади, ще ме изведе на разходка, да...

Разбира се, че си научихме урока, госпожо. Разбира се.

А по стените – късчета ягоди... Като кръв... Почти като кръв... Моята кръв?

- Ем?

- Здравей, колко се радвам да те чуя, тук времето е просто страхотно! Знаеш ли, с Ким сме във вилата на Яна и Мария, има много спални... В смисъл... Защо не се довлечеш насам?

- Ем...

-  Просто си вземи някакви дрехи и много малка сума пари, тук всичко си готвим сами и си правим среднощни къпания...

- Ем...

- Ъ-ъ-ъ... Да?

- Той пак го направи...

- Извинявай, не те чувам... Секунда... Стига де, ще му предам, млъкнете малко... Какво казваш, Алекс?

- Казвам, че той пак го направи...

- Мамка му... Много ми се иска да можех да ти помогна, но наистина няма какво да направя за теб... Виж, защо просто не дойдеш при нас? Малко да се разведриш... Как мислиш?

- Това нищо няма да промени...

- Освен настроението ти? Хайде-хайде-хайде, моля те! Имаме страшно много ванилов сладолед, знам, че го обичаш!

- Аз... Ще си помисля...

Пък и това бе твърде отдавна, за да можем да предскажем, че ще се случи.

Ние... Ние бяхме предимно глупави... И малко красиви, но най-вече глупави... Защото вярвахме в Утринни Приказки.

Ванилията ме е хванала подръка, накъде ме води... Накъде?

Дюнапренени полета...

...И черни пера...

Разбира се, че си научихме урока, госпожо. Разбира се.

Урокът за днес беше, никога не вярвайте на Утринни Приказки...