17.11.2009 г., 12:55 ч.

Утро 

  Проза » Разкази
658 0 0
5 мин за четене

Себастиян лежеше в леглото си, буден и загледан в нищото на тавана, и чакаше да стане време за ставане. Сякаш след цяла вечност тихият звън се разнесе сред стаята – настъпваше утрото. Той седна на ръба, провеси краката си и погледна през прозореца. Терминаторът бавно пълзеше към дома на мъжа и бавно разкриваше сивата лунна повърхност като си играеше със сенките и отблясъците на безбройните кратери.  В този момент на далечния край на хоризонта блестящата синева на Земята започваше да запълва чернотата на Космоса, огряна от слънчевите лъчи. Той беше роден на Луната и беше прекарал целия си живот на нея и винаги се беше удивлявал на разказите за миналото на човечеството. Някога всички хората са живели на Земята, но сега човечеството бе разделено сякаш никога не е било едно. Сега Земята беше една чиста планета, обвита от вода без песъчинка суша по повърхността, а на нея бяха останали само традиционалистите, земляните, които живееха в своите плаващи градове и не се интересуваха от колонистите. В началото онези, които обичаха сушата, започнаха да колонизират Луната и бързо се развиха, но малкото кълбо си беше просто спътник и никога не успя да надскочи себе си. Сега новата Земя беше Марс. Втората колонизация беше бум. Марс можеше да запази атмосфера, липсваше му само един вид газ, който на Земята беше в изобилие, нали той беше предизвикал Потопа. И човечеството натовари боклука си и го пренесе заедно със себе си. В днешни дни на Марс беше рай – все още бледо синкава атмосфера, а под нея зелени поля и слънчеви плантации, които произвеждаха всичката необходима храна и енергия, а хората можеха да тичат свободно под открито небе. А Луната западаше с всеки ден. Безкрайните тунели и закрити пространства пазеха въздуха при хората, нямаше зеленина и единственият начин да излезеш навън бе със скафандър и можеше да отидеш само до безбройните колекторни полета за слънчева радиация, от които идваше цялата нужна енергия. Единственото нещо, което крепеше колонията, беше Арената. Най-голямото закрито помещение, правено някога, способно да приюти всеки човек на Луната и дом на всички настоящи и минали игри, представления и спортове, познати на човечеството. Никой не можеше да живее без Арената, но и никой не искаше да живее с нея.

Мрачното настроение на Себастиян го изнервяше до крайни предели и го караше да се замисля твърде много, а той не обичаше да се вглъбява толкова, просто защото нещата ставаха неимоверно трудни. Босите му крака тупнаха на на студения под и той се протегна, докато леглото плавно се прибираше в стената и правеше място на масата и хладилника, които своевременно се издигаха от пода. Мъжът се изми набързо, отиде до хладилника и си поръча закуска с яйца и бекон. Той се загледа в процеса на приготвянето на храната. Винаги се беше чудил кой е измислил принтирането на храната и как от толкова необичаен процес се получаваше толкова вкусен резултат. Себастиян знаеше, че принтера на хладилника просто подреждаше молекулите на храната и от безобразната каша се получаваше точно това, което очакваш да получиш, но все пак беше странно. Взе чинията си и се опита да не мисли докато яде. След като привърши закуската си, остави приборите в миялната и започна да се приготвя за излизане. Сега вече беше добро време да се подготви за предстоящото. Днес беше голям ден в Арената. Предстоеше финалът на игрите и той беше член на отбора финалисти. Те се бяха борили цяла година в тежки мачове, за да стигнат до спора за купата, точно както и момчетата от съперниковия отбор. Докато навличаше дрехите си, затягаше каишки и се обуваше, той чувстваше сякаш тежестта на цялата арена натиска раменете му. Вече беше готов и с бавни крачки се запъти към единствената врата в жилището си. Спря се за дълбока глътка въздух, която премина в дълга въздишка и набра кода на ключалката. Врата се отвори, а пред нея вече чакаше поръчаното возило. Едноместното скутерче леко и безгрижно се носеше във въздуха, левитирайки на свойте магнити. На Себастиян му се искаше да е на мястото на машината, но това му се видя прекалено и той се стегна. Изчисти съзнанието си от мрачните мисли и седна в кокпита на скутера, който се затвори плавно и безшумно. Машината се понесе бавно напред в малкия тунел, който можеше да се нарече „улица“. Ускорението не се усещаше вътре, но когато скутера достигна магистралния вакуумен тунел околността се размаза и мъжът знаеше, че вече се движи почти със скоростта на звука. Минути по-късно той вече беше на паркинга на арената. Тук непрекъснато пристигаха транспорти и докарваха нови и нови зрители. Той се запъти към входа за състезатели, който щеше да го отведе до съблекалните. Мъжът прекара идентификационната си карта през прореза на ключалката и вратата се отвори, но вместо коридора зад нея се показа един от съотборниците на Себастиян – Джереми.

-         Хайде, бе, човек. – Започна Джереми. – Закъсняваш. Остават само 20 минути до началото, трябва да се приготвим за мача.

-         Знам, знам, готов съм, само да надяна екипа и идвам. – отвърна му Себастиян.

-         Добре, тренерът ще ни чака на края на тунела, преди изхода за арената, за последни наставления, всички вече са там.

Себастиян кимна и тръгна към съблекалнята, а след две минути вече бързаше в игралния си екип по коридора към арената. Там бяха останалите петима от отбора и треньора им.

-         Добре, момчета, това е нашата вечер, тренирахме много, играхме добре и дойде нашето време да вземем купата. Другите са добри, но ние сме по-добри, разбийте ги. – каза треньорът и запляска с ръце към изхода.

Мъжете от отбора излязоха на бегом от тунела и се наредиха в редица на арената. Непривична тишина изпълваше трибуните. Нямаше ги приветстващите овации, липсваха окуражителните викове. Себастиян се огледа – никой от публиката не гледаше тях. Той извърна поглед към видеостената, която трябваше да излъчва появяването им на игрището. Но на нея не бяха те. Картината беше от новинарския канал на марсианската колония. Кадрите вървяха в тишина и без коментар, но нямаха нужда от каквито и да било думи. Дори страшната лунна арена не можеше да се пребори с това. По подобие на старата Земя на Марс валеше естествен дъжд. Първият.

© Ивайло Радев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??