Мила ми сестричке, колко си те обичам... Мъчно ми е, че повече няма да те видя. Че ще избягам от този свят. Но болката се превърна в агония, сълзите пресъхнаха, сърцето се разби а душата – унищожи... Не мога да понеса повече от това. Поглеждам назад и виждам как зад мен полицай ме разубеждава, до него има психолог... Сега те ме смятат за луд, за побъркан. Долу са се събрали много хора, има и линейка, три патрулки. Виждам познати лица, някои плачат... Те не виждат това, което аз усещам. Те не съзнават, че за мен това е ново начало, края на болката. Пуснах розата и тя полетя надолу, носена от вятъра... Разпръснаха се цветовете й и над тълпата се разпиляха. Погледнах отново назад, към вратата. Тя седеше там и плачеше, казваше ми да не го правя. Нежните и очи бяха наляти със сълзи заради мен... Горчиви сълзи... Усетих как в мен нещо трепна и заплаках леко, тихо, със същото каменно изражение... Не казвах нищо... само я погледнах. Тя, какичко, винаги е била прелестна. Обичам я толкова много, а не мога дори да я прегърна... Отново се обърнах и огледах хоризонта. Беше изключително красив ден, а в далечината се виждаха и леки дъждовни облаци... Спомних си за дъжда. И за нощта. Лицето ми - обляно от студени капки. Аз - в тъмнината. Виждах. Винаги съм виждал. Светът е толкова красив, толкова преизпълнен с чувства, емоции, живот... Обърнах се с гръб и отново огледах стаята... Тя беше дошла до мен и ми се молеше да сляза. Полицаят гледаше уплашен, а психологът беше готов веднага да се включи. През вратата видях няколко съученички също да плачат... Слязох от парапета, клекнах до нея, доближих се до лицето й. Избърсах сълзите й а тя ми каза, че ако аз си отида и тя ще ме последва. Прегърнах я и й казах, че искам да живее, искам да ме запомни такъв, какъвто съм – влюбен в нея, че ще я пазя каквото и да става, ще и давам сила и опора, когато се нуждае... Погледнах я в очите и й казах, че я обичам и винаги ще я обичам... Станах бързо, обърнах се и затичах към парапета, скочих с разперени ръце, като птица, освободена от клетката си. И тогава сякаш времето около Осмо СОУПЧЕ спря и видях всичко пределно ясно. Последния ми миг на този свят. Летях надолу и минаваха етаж след етаж... Не усетих нищо, когато се ударих в бетона. Станах, поотупах се и видях мъртвото си тяло на земята, с отворени очи, гледащо нагоре, към небето, към онзи последен прозорец на четвъртия етаж, към едно плачещо момиче. И върху него заваляха нежни розови цветове, скриха сълзите му, а мен просто вече ме нямаше...