8.01.2013 г., 13:11 ч.

В една мразовита нощ 

  Проза » Разкази
827 0 2
8 мин за четене

                                      В една мразовита нощ 

       

    Беше студено. Наистина много студено. Заледените дърветата, приличащи на грамадни бели призраци – стенеха от студ. Пукаха като разцепващи се дребни айсберги, безпомощни в безбрежния океан.

 Минаваше полунощ.

Той стоеше сам в нощта. 

Студът режеше като неконтролируем бръснач. Той потропваше с крака, за да се стопли и постоянно гледаше към прозореца. Не отместваше поглед от него вече часове.

 Прозорецът! Там беше всичко – надежда, радост, бъдеще, щастие. Прозорецът на втория етаж, третият отдясно.

  Чакаше. Какво чакаше, само той си знаеше.  Мина човек, погледна го и каза:

- Студено е.

- Знам – рече той.

- Много е студено.

- Да, знам.

- Ще замръзнеш – каза другият.

- Няма – каза уверено той. – Няма.

- Да, бе, няма! – промърмори полицаят. (Който тогава не се казваше така, но няма значение.)

- И какво чакаш? - попита полицаят.

Той отговори:

- Аз си знам какво чакам.

Полицаят го погледна още един път и промърмори – Луд! Трябва да е луд, за да стои на улицата в този студ посред нощ.

Но той не беше луд. Беше абсолютно нормален. Продължи да чака.

Полицаят, (който тогава не се казваше така), хвърли още един поглед към него и си тръгна. Трябваше да си върши работата. Стъпките от тежките ботуши заглъхнаха в мрака.

Той стоеше и гледаше към прозореца. Прозорецът на втория етаж, третият отдясно.

Потропваше с крака и чакаше. Студът се усилваше, но той не го усещаше. Чакаше. Напрегнат, страшно напрегнат – същинска стоманена пружина, която всеки момент можеше да се скъса.

Там беше всичко – вторият етаж, третата стая, отдясно.

Най-после прозорецът светна. Три пъти, бавно и последователно, но отчетливо и ясно. 

 И сега, отведнъж всичко засия около него, размрази се цялата вселена, топлина нахлу в тялото му като мощен освежителен поток, енергия, която нямаше равна на себе си. Обгърна го страхотна радост, мощ, увереност – всичко, от което се нуждаеше той.

 Гледа още няколко минути третия прозорец на втория етаж отдясно и рече:

 - Вече не съм сам. И никога няма да бъда сам, никога. Обърна се и си тръгна. Снегът скърцаше безпомощно под краката му, отчетливо и ясно, като от стъпки на горд човек. Вече не беше така студено. Студено ли? Напротив, беше топло. Беше пролет. Лято. Наоколо пееха птици, дърветата се усмихваха, замразените клони се отместваха почтително, правейки му път, приветствайки го от време на време с радостно докосване. И той вървеше по безлюдния тротоар уверено. Накъде? Как накъде? Там, където вече не беше сам, там, където го очакваха и други. Идваше му да запее, да се разкрещи, да събуди целия град. Защото вече не беше сам.

Половината от пътя до дома бе зад гърба му, когато насреща се зададе човек. Беше полицай, (който тогава не се наричаше така, но няма значение). Спря го и рече:

- Студено е.

- Да, студено е – отговори му той.

- Много е студено. Минус двайсет градуса – продължи полицаят.

- Ами, да.

- Ще замръзнеш.

- О, няма. Много е топло. Наоколо грее слънце, пеят птици.

Полицаят му рече:

 - Продължавай да се движиш, иначе ще замръзнеш.

 - Да, продължавам.

 - Сам си. Тъмно е.

 - Никак не е тъмно и не съм сам.

 - Грешиш, момче – продължи полицаят, после попита:

 - Къде отиваш?

Той му отвърна:   

 - Там, където ме чакат. Където вече не съм сам.

 - Луд! Тази нощ срещам или пияни, или луди. – промърмори полицаят. Продължи по пътя си, защото такава му бе работата.

Наоколо чуруликаха птици, в небето светеше ярко слънце. Всичко, всичко в него пееше. Той се радваше и си приказваше сам: вече има смисъл, всичко има смисъл, щом не съм сам.

 Прибра се вкъщи тихо, въпреки че нямаше никого, мушна се под завивките. Щеше му се да извика: Не съм сам, вече не съм сам! Ние сме двама, ние сме много! – но не го направи, защото беше четири и половина след полунощ. Не му се спеше. И как да спи? Той не беше сам, имаше и други, той трябваше да се грижи за тях, да подготви всичко. Всичко! Всъщност това, което беше необходимо за  него, беше до главата му,  подредено, чистичко и чакаше.

 Продължавайки да си повтаря: не съм сам, вече не съм сам, постепенно се унесе и заспа.

  Засънува чуден сън.

Зелени поляни, прекрасни дървета, ручеи бълбукаха, в далечината се виждаха сини планински върхове. Пред погледа му бе всичко онова прекрасно нещо, което съществуваше в този земен рай, наречен Земя. Гледаше го, радваше се и повтаряше: не съм сам, не съм сам, не съм сам.

 Когато се събуди, бе станало обяд.

Отпочинал, освежен и радостен, той си  спомни, че си легна късно след полунощ, но беше се наспал.

Бе щастлив, пълен с енергия, радостта го изпълваше отвсякъде, всичко му се виждаше невероятно прекрасно. Изми се набързо, пи едно ръжено кафе и тръгна. Тръгна за там, където трябваше да отиде. Където го чакаха.

 Този път взе трамвая и въпреки че возилото се движеше бързо, на него му се струваше, че едвам пълзи. Тази мудност го правеше нервен, но прощаваше. Днес бе красив ден, най-хубавият ден и трябваше да прощава. И той прощаваше мислено на всички – на хора, на предмети, на тази допотопна желязна таратайка, наречена трамвай.

 Едвам дочака спирката, където трябваше да слезе и изхвърча от вратата като изстрелян от катапулт. Домът, където се раждаха деца, беше на отсрещната страна на булеварда.

На входа имаше десетина човека, които чакаха да влязат. Разбута ги безцеремонно и се нареди пръв, защото беше млад, силен, самоуверен, защото не беше вече сам. Влизайки, се отправи към  гишето в момента, когато започна работният ден на дежурната. Жената го погледна приветливо, усмихна се, той също се усмихна. Почука нетърпеливо по прозорчето.

 Каза името на жена си. После, без никой да го пита, добави:

 - Вторият етаж, третата стая, отдясно. Каза и номера  на стаята и забарабани по плота.

 Жената повдигна още рамката на прозорчето и рече:

 - Син.

 - Знам. – рече той.  

Тя го погледна многозначително. Добави: - майката е също добре.

Поклати глава, наведе се към него и каза отчетливо, делово:

 - Към 18 часа може да ги прибереш. Всичко е минало нормално, няма проблеми, синът ви вече спи, майката – също. Вземаш ги и оттук-нататък са твои.

 - Да, знам.

 - Ти пък много знаеш, бе! Току-що дойде и всичко знаеш!

 - Знам – каза той развеселен и си тръгна.

До шест часа му се видя адски много време. Излезе навън. Студът продължаваше да хапе, като раздразнено диво животно, но той не го усещаше, защото вече не беше сам.

 Почувства глад. Нещо зачегърта празния му стомах, напомняйки, че не бе слагал хапка от предния ден. Видя на отсрещната страна  шкембеджийница, в която влизаха и излизаха хора. Реши да хапне нещо и пресече улицата. Трябваше да се нахрани, да се отпусне, да бъде спокоен, защото не беше сам. Поръча си двойна порция кюфтета. Поръча си и бира и седна на една празна маса. Той не пиеше, но понеже не беше сам, понеже го чакаха, реши да отпразнува този велик ден, като се почерпи.

 Мина някакъв непознат край него, обикновен човек, току-що изял шкембе чорбата си, и подхвърли:

 - Братле, навън е адски студ, за какво ти е тази бира?

 Той отговори:

 - Празнувам, човече! Седни. Пий една бира от мене.

Черпя.

 - Бира ли? След врялото шкембе?! Навън е много студено.

 - Знам.

 - Абе, знаеш, знаеш, а пиеш бира в този студ. - рече му оня и си излезе.

Продължавайки да се храни и отпивайки от бирата, той се усмихна:

 - Какво разбира този от щастие! Аз не съм сам, ние се черпим. Празнуваме.

Когато се нахрани, похарчвайки последните си два лева, които имаше в джоба, доволен и със самочувствие напусна шкембеджийницата.

Тръгна напосоки. Идеше му да обикаля из града, да обикаля, да обикаля и да вика колкото му глас държеше:

 - Не съм сам! Не съм с-а-а-а-м! Хей, хора, аз не съм сам.  И съм щастлив! Какво разбирате вие от щастие.

Не го направи, защото тогава наистина щяха да го приберат там, където вече имаше доста млади човеци, дръзнали да нарушат обществения ред, изразявайки бурно радостта си.

 Продължи да обикаля по улиците, пренебрегвайки мразовитото време. Не му пукаше нито от студа, нито от умората, нито от това, че понякога се сблъскваше със забързаните хора, бягащи от зверския студ, властващ навън. Защото не бе сам, защото го чакаха. Бе пълен с енергия, със самочувствие и надежда. Жестокият февруарски студ не му правеше впечатление.  И той продължи да обикаля.

Бе млад, силен, пълен с енергия и горд. Защото не беше сам, защото го чакаха. Той имаше вече за кого да се грижи, кого да обича и да бъде обичан.

Когато дойде времето да прибере сина си - това беше най-великият миг, най-голямата радост, най-всичкото красиво нещо, което можеше да му се случи в този живот - отиде там, където го чакаха. Взе сина си, увит в дебело вълнено одеяло, целуна красивата малка главичка, прегърна жена си и се мушнаха в чакащата ги кола. Таксито изсвири тържествено няколко пъти и пое към дома. Той стискаше нежно скъпоценния вързоп – всичко, всичко онова, което бе желал и заради което си струваше да живееш, да се бориш и побеждаваш.

 Когато се прибраха у дома и влязоха в затоплената стая, прегърна жена си – една млада и хубава жена,  – не навършила още деветнадесет години, но смела, целуна я нежно, погледна ги – нея и големия малък човек, и рече – обичам ви!

Взе сина си, вдигна го високо и извика силно.

 - Обичам те, мое малко красиво мишле, обичам те до полуда! Вече не съм сам, ти не си сам. Аз  никога няма да бъда сам! Ти - също.

Февруарският студ и жестоката житейска самота си бяха отишли завинаги.

                                          Завинаги!

 

 

© Цвятко Илиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, ти Жанет!Просто ти благодаря!
  • Толкова е хубаво...
    Една топла усмивка се разля по лицето ми след прочита
    ( въпреки студа в този януарски вторник )
Предложения
: ??:??