Нося се в градския транспорт с магнитуд около три по скалата на Рихтер (няколко дни след като и блокът ни се поноси по тая скала)  и си мисля... Всъщност това занимание (мисленето)  не се оказва толкова лесно, колкото изглежда, защото от постоянните подскоци на достолепното возило сивото ми вещество яростно се блъска в черепните си стени и безмилостно накъсва мисълта като че ли е салфетка в чалготека.
В сеизмичната зона на третата седалка вдясно, отзад напред, в столичен автобус – седи моя милост, потропва с крак в ритъма на асфалтовите дупки, пресова периодично кожената тапицерия със задник, и размишлява. За какво друго да си мисли човек в мрачен и дъждовен ден като този, освен за нещо мрачно, дъждовно и мъгливо. Като Човека, например. Слушам музика и звуците се премятат из главата ми като потни кечисти, правят си суплекси и тръшват в нокаут след нокаут въпроси. Риторични. Или реторични? Което и да е - все за тор става дума. Естествена тор. Между другото - единственият човешки продукт, с който сме полезни на Майката Земя. И от който, естествено, нагло я лишаваме - със съвременните си тоалетни, със своята префърцунена хигиена, течаща вода под налягане и сложна канализационна система, дори изпражненията си егоистично оставяме за себе си. И буквално затъваме в изпражнения. Ядем ги, четем ги, гледаме ги, говорим ги и ги произвеждаме по всички възможни начини.

Шит, бът тру.

Но стига лирични отклонения. Психичните и без това са достатъчно.

Ето, автобусът спира на една олющена спирка. Влиза някакъв дядка и сяда срещу мен. Уелкъм ту дъ парти, дето се вика! Сяда и ми се ухилва добродушно. Човечецът е опърпан от живота и вятъра, с вехто тънко палтенце и гъсто набола бяла брада. Същински Дядо Коледа в лятна ваканция. Е, без червен кожух, но сравнително топло е все пак, а и голямата му бяла брада се нуждае от време за регенерация и почивка. Не мирише на старост, а – за мое голямо учудване – на одеколон. „Не знам какво си си бръснал, дядка – мисля си аз – но се надявам да са мишниците. А може да го пие тоя одеколон...” Старчето като че ли прочете мислите ми и се ухилва още по-широко. Два алуминиеви зъба лъсват насреща ми и аз инстинктивно извръщам глава към прозореца. Само бързият ми рефлекс предотвратява близка среща с чудесата на стъклообработването при поредния трус, придружен с пронизително изхлопване на нещо някъде горе-долу под мен. „Би трябвало с всеки билет да дават и безплатен час за бъбречен преглед”, помислям си и отмествам поглед от прозореца – усмивката на дядката срещу мен не слиза от лицето му. Дали пък наистина не е Добрият Старец? Или е някой квартален перко. Имаше един в нашия квартал, и той така седеше ухилен до уши пред хората на улицата и кротко си играеше на „иди си-ела си” с оня си работа...

Не! Малко по малко започвам да се психирам. То бива щастие, бива радост, но това неговото прекрачва всички граници и норми. Нормата на поведение в нашето модерно общество, доколкото съм запознат, не се отнася особено доверчиво към прекалено експресивните изрази на щастие и задоволство. Все пак живеем в общност, която твърди, че „много добре не е на добре”... Хората сякаш имат пълно доверие на негативното, а в позитивното се съмняват до последно. Не случайно именно човекът, от всички същества на тая планета, е сколасал да измисли мъдрият израз „Хилиш се като глупак”, а намръщената физиономия смята за признак на сериозност и дълбокомислие. Копнея да чуя някой да казва: „Намръщил си се като глупак”, ама де тоя късмет...

Всъщност „Тоя какво се е захилил насреща ми като глупак” беше първата мисъл, която мина през главата ми. Непоклатимо доказателство за биологичния ми вид. Но понеже в същия момент се бях замислил над разни философо-екзистенциални въпроси – не го изрекох на глас. Но и не се засрамих от мисълта.

И ето, разчупвам оковите на обществените норми на поведение, и взимам че му се усмихвам и аз. Леко, свенливо, с тайното чувство, че правя нещо нередно. Дядото забелязва това и мигом зъбната панорама в устата му се увеличават с още няколко пломби.

- Лошо време, а, младежо? – думите звучат вежливо и стройно, някак меко и непринудено, излъчващи някаква странна топлота. Кръвта нахлува в главата ми като Аспарух на Балканите. „Лудият ме заговори... Не, не е луд, бе! Какво да му отвърна? Ебаси... ама вали си, мама му стара... като из ведро...”

Оказва се, че последните думи съм произнесъл на глас. Дано да е без „ебаси”-то поне...

Старецът се изсмива тихичко. Аз почервенявам. Като кожуха на Дядо Коледа. Направо да си ме навлича и да си тръгва...

- Това е добре за земята – казва той, звучи спокойно и ерудирано – Добре е и за нас. Ние не се замисляме, кое е добре за нас, но Пиродата си знае работата.

- Ъ... добре е, със сигурност... – измънквам – Добре е за реколтата...
„Каква реколта, бе!!!”, едва не се катурвам от седалката след въображаемото си плясване с ръка по челото. Усещам колко абсурдно звучи това насред София, в градския транспорт.

- Хората не оценяват какво им дава Природата – продължава невъзмутимо старецът – Само в такива случаи, като след земетресението, се сещат, че те съвсем не са господарите тук, но много бързо го забравят.

- Много бързо го забравят! – повтарям аз механично, без да съм напълно сигурен за какво говорим.

Дядката отваря уста за да каже още нещо, но в този момент гръмовен вик раздира спарения въздух: „Билети и карти за проверка!” Вадя нервно портмонето си и измъквам от там билет. Подавам го на контрольора – хилаво чиче с блуждаещ поглед. Къса го и ми го връща. Явно не го притеснява фактът, че съм давал пари за него... Когато отправям поглед отново към странния ми събеседник, от него няма и следа. „Хубава работа, мисля си аз, къде се дяна тоя?”

И защо, по дяволите, ме е еня къде се дяна?

Защо ли? Ето защо: По време на сцената с безжалостната пенетрация на пътния ми билет, автобусът всъщност не спря на никаква спирка. Изобщо – през цялото време си се движеше юнашката измежду гигантските дъждовни капки, падащи от небето все едно им е неописуемо неистов кеф да го правят (всъщност подозирам, че е точно така). Оглеждам се внимателно на всички страни, но не го виждам никъде в автобуса. Магия! Аз не вярвам в магии! Аз не вярвам – аз съм човек! А може би сънувам? Да, бе – ебаси идиотският сън, честно! Надминавам всичките си идиотски сънища до сега, и то с бясна скорост, та чак пушилка се вдига и дребни камъчета ги пердашат по предното стъкло. Ощипвам се. По всички закони на художествената литература и кинематография – явно съм съвсем буден. И твърде вероятно – изперкал! Една перка сега би ми свършила чудесна работа...

Автобусът спира на поредната олющена спирка. Поглеждам през прозореца, без да съзнавам, че го правя. И се облещвам. Там – на ръба на тротоара, под проливния дъжд – стои чорлав старец, опърпан от живота и вятъра, с вехто тънко палтенце и гъсто набола бяла брада... Гледа ме право в невярващите очи и ми се усмихва благо.

„Ние не се замисляме, кое е добре за нас, но Пиродата си знае работата”, повтарям си аз наум, без да мога да контролирам мисловния си поток. (Сякаш тоя дядка беше въплъщение на самата Природа!).

Не се замисляме...

Ние...

А кои сме ние?

Съществува ли въобще някакво „ние”, или има само няколко милиарда „аз”?

Как ли върви реколтата...?

В този момент поредният трус принуждава главата ми да осъществи отлаганата вече няколко пъти близка и болезнена среща със стъклото отстрани и всички тези мисли отлитат безвъзвратно някъде в широките простори отвъд проливния дъжд, сивите облаци и режещия раннопролетен вятър. На тяхно място мигом се настаняват няколко горещи поздрава към инженерите, създали това чудо на технологията, пътните работници и по конкретно към техните мили майки. Успявам да махна с ръка на стареца – малко преди автобусът да тръгне - без да имам и най-беглата представа за причината, преди баналностите от всекидневието да нахлуят в главата ми и да я изпълнят като балон с хелий.

Слава богу, всичко отново е нормално!