Нося се в градския транспорт с магнитуд около три по скалата на Рихтер (няколко дни след като и блокът ни се поноси по тая скала) и си мисля... Всъщност това занимание (мисленето) не се оказва толкова лесно, колкото изглежда, защото от постоянните подскоци на достолепното возило сивото ми вещество яростно се блъска в черепните си стени и безмилостно накъсва мисълта като че ли е салфетка в чалготека.
В сеизмичната зона на третата седалка вдясно, отзад напред, в столичен автобус – седи моя милост, потропва с крак в ритъма на асфалтовите дупки, пресова периодично кожената тапицерия със задник, и размишлява. За какво друго да си мисли човек в мрачен и дъждовен ден като този, освен за нещо мрачно, дъждовно и мъгливо. Като Човека, например. Слушам музика и звуците се премятат из главата ми като потни кечисти, правят си суплекси и тръшват в нокаут след нокаут въпроси. Риторични. Или реторични? Което и да е - все за тор става дума. Естествена тор. Между другото - единственият човешки продукт, ...