9.08.2006 г., 17:14 ч.

В кома 

  Проза
1155 0 5
4 мин за четене

Намирам се тук от толкова много време, че вече дори спрях да броя месеците, а кой знае – може би и годините. Как попаднах тук, не знам, или по-точно не си спомням, но една картина виждам в съзнанието си, много ясна, като че ли в момента се случва пред очите ми: далечен спомен, чиято вероятност да се е случил в действителност е почти колкото шанса ми някога да се измъкна от тук. Виждам червена кола, доста стар модел, но добре поддържан и как един мъж стои облегнат на нея и ми маха, а сълзи се стичат от очите му. Всеки път щом си спомня тази сцена, се чувствам като в капан. Мъжът, чието име не помня, много тъгува за мен, плаче и шепне името ми, а аз колкото и да се опитвам да го достигна, нещо ме влачи назад, все по-далеч от него.

Но това сигурно е било толкова отдавна. И живея с мисълта, че наистина е било. Мисълта за някой, който ме е обичал толкова ме крепи в най-тежките моменти. Естествено, забравата ме измъчва. Чувствам се сякаш някой е ровил в мозъка ми и е изтрил всичките ми спомени, но аз тайничко съм успяла да си запазя този. Не, не знам! Всеки ден, поне по веднъж, стоя, вперила поглед в стената и напрягам мозъка си да си спомни нещо. Но всичките ми усилия остават безрезултатни.

Иначе хората тук не са лоши. Не ги познавам поименно. А и какъв е смисъла? Те непрекъснато се сменят, но през колко време – не знам. Не броя дните, безсмислено е. Но така ми се иска да избягам от тук и да видя света, който се намира извън тази стая. Тук се побърквам. По цял ден лежа на леглото, санитарите идват и си отиват, виждам ги как се грижат за мен, говорят ми, а от време на време идваше едно младо момиче, което сядаше до мен и ми четеше. Горката, тя също плачеше за мен, а дори не я познавам. Но след всяка визита, тя започваше да изглежда все по-остаряла. Не си правя труда да говоря с всички тези хора, не мисля, че бих си спомнила как става това. Един единствен път, преди безбожно много време, се опитах да заговоря една от сестрите, а тя се разпищя, на бегом излезе от стаята и след минута пристигна с една шепа доктори, които ме изплашиха. От тогава и дума не съм обелила. Не желая да говоря с никой. Обичам да слушам!

При днешната си визита момичето, което ми четеше, изглеждаше някакси по-различна. Донесе ми цветя и седна на столчето с един дебел том, но този път не четеше на глас. Очите й изглеждаха пресъхнали от сълзите. Известно време в стаята настъпи мълчание, после тя се изправи, прибра книгата в една голяма чанта, надвеси се над мен и нежно ме целуна по челото.

- Сбогом, бабо! – прошепна тихо тя и една сълза се стече от нейното лице на моето. –Обичам те!

От тази целувка цялата потръпнах, а от сълзата ме побиха леденостудени тръпки.

Момичето се запъти към вратата, а там я чакаше той, мъжът от моя единствен спомен. Изглеждаше наистина поостарял и доста побелял, но все така красив като в съзннието ми. Вихрушка от мисли, безброй имена се появиха изведнъж в главата ми, но не успях да достигна до правилното име. Жалко!

Те си тръгнаха. После дойде един лекар и без дори и дума да каже, затвори очите ми за света. Но сега вече не се намирам в стаята, в която прекарах цяла вечност. Тук е светло и много красиво! И аз мога да ходя, движа се сред тази величествена светлина...

Мартин и Ани... да, спомних си...

© Йорданка Стефанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??