Всеки ден, по едно и също време, тя го чакаше на пейката в парка. Пак по същото време, всеки ден се изсипваше дъжд. С усета на камъче, което потръпва от прииждащата река, тя знаеше, че ще завали, още щом седне на пейката, затова със себе си винаги носеше чадър. И точно в мига, в който тази мисъл минаваше безшумно по невроните ѝ, ударяше гръм, а небето увисваше над нея като бомбандиран покрив. Дъждът барабанеше по нейното лице. Тя затваряше очи. В междуметията на капките долавяше гласа му и шепота от целувки по фуликулите на кожата си. Те зачестяваха, ставаха все по- примитивни, дръзки – натежаваха, стичаха се по нейното лице, а после сковаваха краката ѝ. Тя никога не знаеше, дали това са въжета за спасение, или за друго, но докато разтваряше чадъра над главата си, инстинктивно се стараеше да неутрализира киселинните си мисли . Жената приличаше малко на статуя, от онези които нито са толкова грозни за подминаване, нито са толкова забележителни, че да изпълват с възхита. Тя впрочем беше ...