В междуметията на дъжда

 Всеки ден, по едно и също време, тя го чакаше на пейката в парка. Пак по същото време, всеки ден се изсипваше дъжд. С усета на камъче, което потръпва от прииждащата река, тя знаеше, че ще завали, още щом седне на пейката, затова със себе си винаги носеше чадър. И точно в мига, в който тази мисъл минаваше безшумно по невроните ѝ, ударяше гръм, а небето увисваше над нея като бомбандиран покрив. Дъждът барабанеше по нейното лице. Тя затваряше очи. В междуметията на капките долавяше гласа му и шепота от целувки по фуликулите на кожата си. Те зачестяваха, ставаха все по- примитивни, дръзки – натежаваха, стичаха се по нейното лице, а после сковаваха краката ѝ. Тя никога не знаеше, дали това са въжета за спасение, или за друго, но докато разтваряше чадъра над главата си, инстинктивно се стараеше да неутрализира киселинните си мисли . Жената приличаше малко на статуя, от онези които нито са толкова грозни за подминаване, нито са толкова забележителни, че да изпълват с възхита. Тя впрочем беше съвсем обикновена жена, като имаше и своите недъзи. Например упорството да стои като статуя на същото място, където са я оставили за последно, та дори, ако сам нейният скулптор – виждайки я след много години, да подскочи ужасен от приумиците на младостта си. Толкова много да се ужаси от творението си, че да нареди веднага да я покрият и махнат. Но вероятно от суеверие свързано с преместването на статуи, тя знаеше че никой няма да се осмели да я премести. И също вероятно заради това, тази жена продължаваше да стои там и да чака.

По стойката на тялото, движението на ръцете ѝ, по всичко личеше, че дъжда не я плашеше.

Сега тя говореше на задрямалото куче, свило се на бял кравай в топлата пръст – отстрани до пейката. Той само от време на време повдигаше едното си ухо, без да отваря очи и, докато тя му разказваше нещо, той сънуваше, че е малко, осиновено кутре. Гласът ѝ долиташе до него едва, едва през шума от дъжда, докосвайки крехката му дрямка.Тя се беше свила под чадъра на пейката и говореше тихичко, като че ли от друг свят идваше гласа. Толкова тих беше, че от шума и гръмотевиците едва чуваше думите си. Разказваше на песа как ей сега, малко преди някоя остра капка да я убоде в сърцето, той ще се появи. После ще светне мълния и точно преди да отчупи главата ѝ, мъжът ще я загърне в нещо меко, а пръстите му топли и плахи, ще изгубят доверие в себе, предавайки се на любопитната ѝ крехкост. Оставяйки се на вълните в походката му, тя ще стъпва в локвите като жена намерила половината част от себе си и няма да усети нито калните пръски попили по белите ѝ глезени, нито мълнията която прелита над главите им. Той ще я носи нанякъде, а тя ще си мисли, че хилядите пламъци грейнали отсреща на цъфналата рустифина са се запалили от топлия му дъх, шумолещ до нейната шия.

Тя разказваше също на песа, че дъжда пристигал винаги преди мъжа, някъде около обяд идвал, но мъжа се страхувал от дъжд и, че може би това било причината той да закъснява. Имало хиляди причини, но всички били в симетрия с времето, с представата за самоизяждането на аза, който минавал през дихателната, съдовата, храносмилната система на организма, докато накрая стигал до костите. На нея всичко това ѝ звучало като оправдателна причина, както за чакането, така и за липсата му. Тя била крехка птица и не можела да пресметне че нейните крила под мълниите, можели да изгорят, а другият  любимият ѝ, който стоял на другото дърво, знаел и ѝ чуруликал отсреща, да не го прави. Обяснявал ѝ, че любовта през разстояния и времеви пространства ще оцелее, само да не литва директно през мълниите. Спрял я, опитал се да ѝ каже, но тя не искала да чуе и после...

Също, докато лейдито разказваше подобни истории на помияра, тя винаги премълчаваше най-важните подробности за причините и изглежда, че тя или не ги знаеше, или пък предпочиташе да не се спира на тях. И сега всички мъже бързащи покрай нея, бяха с името на мъжа, когото тя очакваше да дойде. Пред погледа ѝ, изплашени от мътното небе, силуетите в шарени дрехи се разбъркваха като  кубче на рубик, бързаха, минаваха край пейката и тя не успяваше да сглоби всички прилики. Стъпките им ту капчукаха ритмично в ушите ѝ, ту стържеха и се разплискваха в локвите. Бяха минувачи с чадъри - облечени с неговите дрехи, обути в неговите обувки. И всеки път кожата на жената потръпваше. Струваше ѝ се, че лицето на мъжа в отражението на очите ѝ, изведнъж се замъглява, става съвсем бледо, или съвсем мрачно. "И този не е. И другия. Може би онзи, малко прилича", докато не повдигнеше чадъра си, докато мъжът не се приближеше, а после отминеше.

Помиярът въздъхна. Тя прозря съчувствие в това. Долови и неочаквано преимущество да има до себе си живо същество – дишащо, топло, пухкаво, което да я разбира и дори си помисли да го вземе със себе си, но в миг се изплаши от сходствата на егоизма с идеята за любов. Тя се изплаши от лудостта, от липсата на ненавист към скулптура си, но не и от очакването.

Очакването примесено с мисълта, че той никога няма да дойде, но все пак ще го чака. Като статуя. А скулпторът все някога щеше да мине – вярваше тя. И може би сам, той щеше да я повдигне и вземе със себе си. Защото той не се противеше да срещне любовта, въплътена в неговата статуя в парка. Той не се срамуваше и от младите си идеи за изкуство. Страхуваше се предимно от дъжда. И вероятно не знаеше, че тя го чака.