В мъглата (разказ за Джон Смит)

Сенките на минувачите изплуваха една по една от мъглата. Първо се показваха тънки тела, които постепенно нарастваха, а главите се виждаха, едва когато човекът беше на 4 – 5 метра. След като ме подминеха, изчезваха първо главите им, а след това безглàвите им тела се стопяваха в мъглата, докато не изчезнат и те. Тази гледка ме забавлява дълго, защото прекарах цяла сутрин покрай реката, наблюдавайки от една пейка как мъглата на есенен Лондон поглъща хората. Всички бързаха и не обръщаха внимание на втренчения ми в тях поглед, който дори не се мъчех да скрия. Времето ги притесняваше повече от погледа ми – днес беше мрачно и студено, а мъглата гадно полепваше по всичко и го правеше влажно.

Тогава около обед от мъглата изплува нейният силует. Красивата ù червена рокля се стилаше нежно по тялото ù, косите ù бяха внимателно прибрани на висок кок, а походката ù беше като на котка. Когато я видях, разбрах, че това е най-красивата жена в цял Лондон. В главата ми остана само една мисъл: „Аз я обичам! Трябва... трябва да е моя!” Така станах от пейката и без да я изпускам нито за миг от очи, тръгнах след нея. Блъсках се в минувачите, те ме гледаха накриво и мърмореха, но аз не спирах да я следвам, уверен, че аз я обичам, а... и Тя мен.

Тя безцелно обикаля магазините цял следобед. Когато влезеше някъде, аз я чаках право срещу вратата, но така, че тя да не ме забележи и аз да не я изпусна от поглед. Няколко пъти спря да приказва с разни хора, аз се криех в мъглата и не ù позволявах да се отдалечава от мен. Търпеливо я чаках да останем насаме.

Накрая Тя посети една парфюмерия и доста се забави там. Излезе, чак когато палеха лампите. Мина през няколко улички и накрая тръгна по  една алея, успоредна на реката, където нямаше никой в този момент. Естествено, аз вървях след нея. В тишината на безлюдната крайречна алея Тя чу стъпките ми. Отначало не им обърна внимание, но мракът и мъглата се сгъстяваха... Тогава си помислих, че ще я изгубя и реших да я заприказвам. Забързах ход, почти се изравних с нея и казах:

-Как така прелестна жена като вас се разхожда сама в тъмното? – веднага осъзнах, че тази реплика не беше както трябва. Гласът ми прозвуча някак странно - леко дрезгав и съдържащ в себе си интонации, които не знаех, че може да има. Сам се стреснах от гласа си, а Тя направо се уплаши:

-Какво искате от мен? – изпаднах в паника. Сега Тя щеше да се разкрещи и да побегне, щях да я изгубя, а не можех да го допусна. Сграбчих я за ръката, придърпах я към себе си и в този момент усетих божествения ù парфюм. Това събуди в мен някакъв животински инстинкт, някакво неконтролируемо желание. Казах ù:

-Вие ме обичате, признайте си, защото и аз ви обичам! – тя изпищя, помъчи се да се отскубне от мен, но аз я стиснах по-здраво и не ù позволих да избяга. Гледаше ме ококорено, дърпаше се и пискаше, наложи се да ù запуша устата, продължи да се дърпа като муха в паяжина, но вече беше моя. При един по-силен порив на тялото си успя да ме събори на земята. Това дори ми хареса! Казах ù да спре да се дърпа, да спре да рита и буйства, но реално нямах желание да спира. Това само още повече ме настърви. Тогава хванах красивата ù главица за косата и я блъснах у паважа. Тя продължи да се дърпа, а аз повторих и потретих удара си, без да осъзнавам какво правя. Просто всичко това адски много ми харесваше. Тя утихна, но усетих, че нещо топло и лепкаво се разля по ръцете ми. Погледнах я - тя не само кротуваше, но въобще не мърдаше! Тогава екстазът изчезна и се появи страхът. Завлякох тялото ù по-близо до една улична лампа, за да я огледам добре. Тя беше мъртва, а ръцете ми бяха обагрени в алено. Косите ù бяха разчорлени, напоени с кръв, роклята скъсана, личаха синини там, където я бях държал. Тази гледка ме отврати, а страхът напълно ме завладя. Затова побягнах.

Когато се отдалечих достатъчно, имах шанса да размишлявам на спокойствие за стореното. Тогава осъзнах, че всичко това беше нещо ново... и приятно. Досега не бях изпитвал нищо подобно... иска ми се да го направя пак... когато падне мъглата...