Сенките на минувачите изплуваха една по една от мъглата. Първо се показваха тънки тела, които постепенно нарастваха, а главите се виждаха, едва когато човекът беше на 4 – 5 метра. След като ме подминеха, изчезваха първо главите им, а след това безглàвите им тела се стопяваха в мъглата, докато не изчезнат и те. Тази гледка ме забавлява дълго, защото прекарах цяла сутрин покрай реката, наблюдавайки от една пейка как мъглата на есенен Лондон поглъща хората. Всички бързаха и не обръщаха внимание на втренчения ми в тях поглед, който дори не се мъчех да скрия. Времето ги притесняваше повече от погледа ми – днес беше мрачно и студено, а мъглата гадно полепваше по всичко и го правеше влажно.
Тогава около обед от мъглата изплува нейният силует. Красивата ù червена рокля се стилаше нежно по тялото ù, косите ù бяха внимателно прибрани на висок кок, а походката ù беше като на котка. Когато я видях, разбрах, че това е най-красивата жена в цял Лондон. В главата ми остана само една мисъл: „Аз я обича ...