В началото на Двадесет и първия век
Борката бе планинско чедо. От няколко години, заедно със семейството си, по неволя се беше преселил от китното родопско селце в големия, задушен град, но още усещаше пулса на своята кърмилница. Обичаше да стои на балкона и вместо да гледа заобикалящите го сиви блокове, да рее погледа си надалече, надалече, чак до гордите планински склонове. В този град най-много го радваха птиците. Когато беше по-свободен, ги наблюдаваше с часове. И сега, както се беше покатерил на скелето, пак за миг отклони поглед, за да проследи летежа на двойка гълъби. С усилие продължи работата си. От известно време усещаше пареща болка в стомаха и трудно се хранеше. “Трябва да изкарам пари, че поне дъщерята да запише следващия семестър в университета, пък после ще отида на лекар, ще обърна внимание и на себе си” – мислеше си той и стискайки зъби, строеше домове за хората.
Застудя, а имаше доста довършителни работи. “Да остискам още малко, още малко – преди Нова година ще ми платят, дъщеричката ще има с какво да продължи обучението си, а аз най-после ще отида на лекар. О, ето ги отново чудните гълъби! Господи, единият пада, пада…” – ужаси се Борката. Той остави инструментите си и заслиза от скелето. Болката пак го преряза и сигурно от напрежението, непослушно кръвоносно съдче в лявото му око се спука. Трескав, с кървясал поглед, притискайки корема си, той се свлече до гълъба, който бе паднал в кишата. Пое го с грубите си, очукани ръце и го прибра на топло – под ватенката, до сърцето си.
Мина около час, докато работници от строежа се сетиха да го потърсят. Долу, в кишата, намериха два трупа – на Борката и на белия гълъб, който, сгушен във ватенката, до спрялото човешко сърце, приличаше на заспал.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Танчева Всички права запазени
!
