В памет на пострадалите от земетресението в Китай.
Тичаше, но сякаш пътят нямаше край, сълзите й се стичаха по бузите й, а някои бяха успяли да стигнат и до шията й. Цялото й тяло беше обляна от една студена вълна, беше изпотена, трепереше, земята се изплъзваше под краката й. Накъдето гледаха очите й, все бяха пусти, не виждаше тревогите на другите, наоколо беше пълно с разрушени жилища и разтревожени лица.
Тя продължаваше да тича надолу по улицата, пулсът й се ускоряваше, въпреки че беше доста възрастна, сега като че ли в краката си носеше младежка кръв. Сълзите й се равняваха на пулса й - лееха се като пороен дъжд от подпухналите й червени очи, изгубили жизнеността си.
Хората край нея също не спираха да тичат, навсякъде биеха отчаяни тревоги, изобщо цялата вселена беше потопена в мелодията на тази жална песен. Те бяха пръснати навсякъде, тичаха, гледаха, търсеха, надяваха се на нещо, но от страшните им погледи се подразбираше, че не е останало нещо, на което да се надява. Но тя нищо не чуваше и не разбираше, всичко беше чуждо за нея, чуваше само биенето на сърцето си, в което се съмняваше - дали това, което чува, е от нейното сърце. От време на време чуваше и гласа си, който едвам доловимо прошепваше името на дъщеря си - Клео. „Клео! Клео! Клео!" - крещеше всяка клетка в тялото й. Единствената й дъщеря, преди една седмица беше претърпяла автомобилна катастрофа и тя с надежда чакаше нея, да отвори отново очи на белия свят. Аюми цяла седмица не беше мигнала, с нетърпение чакаше дъщеря й да се събуди - тя беше единствената клонка, с помощта, на която Аюми се придържаше на живота. Много рано беше загубила съпруга си пак чрез един трагичен инцидент и й беше останала само тя - Клео, която беше много изявена личност, беше репортерка в един тв-канал и обикаляше цялата си родина. Аюми се беше прибрала само за една нощ вкъщи и всичко се „разлюля" и сега тичаше натам, към синята сграда, в която лежеше, полужизненото тяло на Клео.
Тя най-после беше стигнала мястото, отначало май халюцинираше, защото й се беше струвало, че сградата стои непокътната, но истината не закъсня. Когато тя се осъзна, виждаше пред себе си руини от стени и прах - десет-етажната сграда се беше приземила и вече нямаше нужда нито от стълби, нито от асансьори. Внезапно и тя се рухна като стара къща, не й бяха останали никакви основи, на които да се придържа. Докато тичаше, тя съзнателно подтискаше този страх, но всичко беше напразно - всичко беше загубено. Наоколо нямаше никой освен нея, всички тичаха натам, където все още бликаше живот, естествено никой не хранеше надежда, че някой би могъл да се спаси, когато става въпрос за болни хора - „завързани" на леглото.
Тя падна на колене, вгледа се в ръцете си - с тях хранеше Клео, когато беше малко бебенце. Стана и се затича до развалините, започна да рови с ръце и грабна една тухла и я захвърли настрани, викайки: „Има ли някой? Обадете се!", но отговор така или иначе не получи. Парченце стъкло се заби в дясната й китка и се беше образувала една напречна, червена бразда, тя изкрещя: „По дяволите! Само това липсваше!" - и захвърли парчетата стена от ръката си.
От лявата страна на болницата беше видяла една линейка, мислейки, че може би ще получи помощ от някой, тя се запъти към линейката, но нещо ужасяващо имаше в тази линейка. Шофьорът си беше разбил главата си в предното стъкло, на нея й се прилоша от тази картина и се обърна назад.
Раната в ръката й, кръвта, която тичаше от тази рана, не я интересуваха, даже не ги усещаше, чувстваше само как нещо пари гърдите й, как хиляди сълзи задушаваха сърцето й, не, тя не плачеше, но цялото й съзнание се давeше от аленочервените й сълзи. Защо се беше случило всичко именно така, като че ли съдбата й беше приготвила за тази загуба предварително - първо катастрофата, но все още имаше надежда, а сега... Тя имаше всичко, най-прекрасния съпруг, най-хубавата професия и една единствена дъщеря си имаше... имаше... имаше ли... всъщност?! Сякаш всички тия личности бяха само временни гости в живота й и сега тя беше преждевременно изоставена - осиротяла. За последен път се обърна към болницата, а след това отправи поглед към небето, питайки: „Защо ТЯ, а не АЗ?!"...
© Зелиха Ибрахим Всички права запазени