Глава 1
Събуди се и помириса свежия въздух. Зърна скрежта. Усмихна се на зимата, а после усети как ледена ръка гали шоколадовите й коси. Усмивката изчезна от лицето й. Тя се надигна, за да види кой бе прекъснал насладата й. Когато погледна кървавочервените му очи, първоначално се изплаши. Тя бе готова да извика, но отново усети същата ледена ръка да запушва устата й. Той прошепна с медносладкия си глас:
- Не викай, няма да те нараня!
Тя знаеше това много добре, но не разбираше страха, който се надигаше в нея. Тогава в главата й изникна спомен от сън. Точно така! Тя го бе сънувала, но имаше нещо различно. В съня й той я бе оставил да извика, защото знаеше, че никой няма да чуе. В съня си тя не бе уплашена, а радостна. Той се беше усмихнал лукаво, а после бе забил острите си снежнобели зъби във врата й. Тя мигновено изключи спомена от главата си и се върна в реалността. Усмивката отново се върна на лицето й. Тогава той също се усмихна, но не така лукаво като в съня й, а се усмихна по начин, който би те заслепил. Махна ръката си и придърпа момичето към себе си.
- Не съм това чудовище от съня ти! - каза с медния си глас. Това я зашемети още повече. Тя не разбираше за какво говореше той. Откъде би могъл да знае какво е сънувала? Бръчка между очите й се появи от объркване. Той се усмихна, а след това се приближи до ухото й и прошепна:
- Не знаеш колко дълго съм те чакал !
Тогава я хвана за ръката й и я поведе. Тя не бе забелязала, че досега е била на мократа и студена земя. Не се отдръпна, а стана. Той я поведе към тъмната и мрачна гора, в която никой от местното градче не бе посещавал, заради страшния й вид. Момичето се чувстваше в безопасност с него и не се съпротивляваше. Докато вървяха, зелените й очи изследваха "любовта на живота й". Тя го бе нарекла така, защото от мига, в който видя истинската му същност, тя се бе влюбила в него. Тя се бе влюбила в красивия, застанал пред нея ВАМПИР. Вървяха повече от час, когато изведнъж той застина.
- Тук трябва да спрем. Това е мястото! - каза тихо.
- Какво има тук ? - попита тя с любов в гласа си и усмивка на лицето си.
- Тук преди около 250 години беше моят дом! - отговори той с тъга в гласа си. Тя улови тази тъга, но още не разбираше защо й бе показал това.
- Тук се родих и смятам тук да умра!
- Но ти няма да умреш никога! - отрече тя.
- Да, може би! Но може би един ден ще си спечеля достатъчно врагове, които ще искат смъртта ми.
- Бих искала да видя това, но не го вярвам!
Тогава той се наведе и я придърпа към гърдите си. Тя усети студената кожа през раздърпаната му тениска. Той допря устните си до нейните и започна да ги движи нежно. Тя отново бе зашеметена. Отвърна на целувката, а когато спря се усмихваше. Изведнъж пред очите й се спусна черна завеса и тя загуби съзнание!
------------------------------------------------------------------------------------
© Памел Всички права запазени