Намаляха, хептен малко останаха кръчмите. Истинските – ония, в крайните квартали, в забутаните улички, полуосветени от далечна улична лампа, с мигащи крушки из задимените помещения. Където ходенето до тоалетната е подвиг – по-голям от пресичането на Саргасово море пешком. Пък и малцина рискуват да газят там – я каква улица се е ширнала отпред. Още повече, че лютата домашна пукница не гони към изворите на Амазонка – натам тичат само бираджии, а такива в почтената изпаднала кръчма хич не са на почит. Ако, разбира се, не ги набият още при поръчката…
Кръчмата е място за монолог между няколко човека поне. Всеки си има проблеми, теми, стилистика, структура на речта. И всеки уважава другите. Затова никой никого не прекъсва: „Ама я чуй…“ Защото в кръчмата всеки има право на свободно слово и му го предоствят. Може, говори си… Докато падне под масата и запецне там…
Което рядко става – в кръчмата аматьори не ходят. Камо ли да излизат от там. За кръчмата трябва препоръка от опитен посетител. Или барем външният вид на новодошлия да дава ясна паспортизация на интересите му.
Не, в кръчмата алкохолици не се събират. Нито пък ги търпят. Алкохоликът има нужда от ракиен шамар – едно петдесет грама често му стигат, за да се струполи под масата. А в кръчмата ходят хора, имащи нужда от алкохолно натоварване за душевно разтоварване. Пие се на малки глътки, понякога дори мезе се взема на хапки, с кеф се вдига чашката, с още по-голям кеф се цеди скъпоценната течност в гърлената бездна. И се вика още едно…
А разговорите индивидуално си текат. Един се оплаква от жената… Впрочем, не е един. Повече са само псуващите началника. От началник оплакване няма. Само яки старобългарски изрази, касаещи не толкова женската част от началническия род, ами и цялата анатомия на шефа. От ушите надолу – без петите…
Та така – един се оплаква от жената, друг псува чорбаджията, трети комшиите, всички политиканите и властта.
При това – всеки сам си говори и всички наоколо слуша. Монолозите се преплитат – като птича песен в пролетна гора. Разбира се, при птичките няма оня особен ракиен съпровождащ аромат, който убива всеки бацил и всяка зараза на километри наоколо. Освен съпругите, ама те минават през такива завеси и причакват собствеността си да се изклатушка навън, че да го подберат. А понякога дори влизат безразсъдно смело, та си забират добичето дома…
Обичам тая среда и тая атмосфера. Особено сега, тъй като сме на масата с Тошето. Двамата – макар на квадратната маса да сме се подпрели поне шестима. Но другите четирима са си самостоятелно - ни ни се бъркат, ни им обръщаме внимание.
-… И ти викам, братче – реди Тошето, замислено гледащ с двете очи едновременно върха на носа си – Не се търпи, бе… Дърт, дърт, ама мърда. Най-вече езикът му. Умори си жената, иска нова слугиня. И рекъл, че мойта жена – демек, щерка му, ще го обслужва….
Споглеждаме се, разбираме се, вдигаме чашките.
- Нали си гледал рекламата за злия тъст, дето спира телевизора баш, когато зетят е зяпнал в узряващия гол? Те тоя проклет тъст е цвете в сравнение с моя. Помня – ходехме понякога на гости у тях. И жената ме инструктира: „На гости си! Той е домакинът. Той казва какво ще ядеш, какво ще пиеш, какво ще гледаме по телевизията…“ След месец те идват. И жената ме строява: „Гости приемаш! Той е гост! И вече е поръчал какво да приготвя. А после си знаеш – той казва какво ще гледаш по телевизията…“ Затова взех да се разболявам, та поне понякога пропусках тия инквизиции… А оня…
Пак се споглеждаме…
- От две години пилешко и риба не е ял. Щото преди свикнал – като се върне от работа, жена му приготвила манджата, извадила костите, той само набива. Пък след нея трябва сам да ги вади и затова – не ще. Пържоли му дай и наденици. Зъби, вика, нямал, та затова…
Гаврътва ловко чашката – въпреки треперещите пръсти на дясната ръка, маха през дима на кръчмаря, който вече минава край нас с сиво-жълто-кафявото шише с пукницата.
- Оня ден ми вика… На мен, бе… Примами ме да се отбия у тях, та да ме заглавичка… И вика: „Тошо, дъщерята що не се премести тук?“ Ма не пита, ами го поставя ребром въпроса. Нали е бивша номенклатура, мисли, че светът още се върти край него, а всички са му длъжни – щото е благоволил да ги погледне… Като сюзерен – всички са му васали, трябва да са щастливи, задето им е наредил нещо…
Сега аз викам кръчмаря.
- И кво?
- Ми – рекох му, уж не схващам: „Къде е това „тук“, дедо?“. С това „дедо“ го побесвам, та затова така му викам. „Тука, бе – в апартамента. Има още една стая, ще й е по-лесно да ме обслужва, и на работа да си ходи…“ Сецнах го: „Дъщеря ти, ако не знаеш, има семейство от 30 години насам. И съм й направил къща два пъти като твоя апартамент. Така че – за какво да идва тука?“…
Млъкна Тошо, колкото да вземе малко кисел лук от миналогодишната туршия – и тя свежа като нас в тоя час.
- И кво?
- Ми дзвери ми се и, все едно, че не ме е чул, мърмори: „Бе, аз още не съм баш решил…“
- Ъ?
- Ъ, бе, я! Аз му викам, че няма да стане, жената – дъщеря си, де – не е питал, ама той щял да решава…
Подпирам глава, щото из нея се люшка умна мисъл. Те, мойте умни мисли все по това време и на това място се пръкват…
- Тошеее, те затова аз не ща да векувам. Все ще се мре, ама искам после хората да рекнат: „Язък, рано си отиде!“, вместо да викат: „Ма тоя още ли е жив?“..
А лампата с тенекиения абажур отгоре ни скърца одобрително и се клати като пияна…
Ми като не може да носи…
И други теми - https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски Всички права запазени
Не се кахъри за сричката - мезе ти е била.