В СУПЕРА

Купих си любимия вестник от будката наблизо и докато го разлиствах, стигнах неусетно до супера. Ние така му викаме на магазина – той не е супермаркет, нито е маркет, нито супер, но така му остана името. Нали знаете, името, с което ви помнят, най-често е измислено, та да прикрива истината.
Умен съм, плашлив и съобразителен човек, затова предупредих една от касиерките, че влизам вероломно в шопа, въоръжен с вестник отвън. В смисъл, че вестникът е чуждо тяло за магазина, нищо че вътре също се продават разни многотиражки, произведени от вестникарска хартия. Продават всичката жълтиния на света, но моят любим вестник не го предлагат. Така е винаги – хубавото не се продава, него само го търсят. Въпреки това, нали съм парен, духнах кашата:
- С вестника влизам – викам – в магазина! Ето го! - Размахах газетата да се вижда добре, че не е местна.
Касиерката ме изгледа безразлично и премести погледа си към по-благополучно място.
Натоварих количката с храна за тялото, то затова му викат супер, защото докато товариш количката си върхът, а после на касата ставаш подножие. Не е ли супер подобно спускане? Супер слалом, а?
Вадя продуктите една по една, слагам ги внимателно върху плъзгащата се гумена лента, доволен съм, че ще се прибера вкъщи, ще си направя чай и ще си чета вестника, моя хубав вестник, духовната ми храна, той, милият, най-отдолу остана в количката, като всичко съществено в този живот. Пиука машината, отчита закупеното, а аз през това време нетърпеливо зачитам началната страница, отдалече добре виждам. Вестникът този път ще е по-интересен дори от обичайното. Щастлив съм.
Пъхам и него в торбата.
- Довиждане – казвам на девойката, тя затвори чекмеджето на касата и ме погледна пренебрежително. После отмести погледа си към... знаете къде.
В това време пред мене изкочи цървул с ниско чело, разгащен, но горд.
- Спрете се! – вика. Гледа ме гръмовержно. – Дайте да видя вестника!
Не допусках, че и горили четат, камо ли вестник като моя.
- Заповядайте – казвам. – Но ако ще го четете...
- Няма да го чета! – изкриви той физиономията си и тя се изправи. – Ще ви глобя!
Май нещо съм пропуснал в този живот, аз обикновено все така правя през последните двайсетина години. Не знаех, че глобяват за четене, при това в магазините. Загледах се в дрехите на примата пред мен, не видях отличителни белези, само синята му риза стърчеше отзад и отстрани, беше удобно разгащен, но без униформа, само с един златен зъб.
Сетих се, че този нещо май ме е сбъркал с някой организиран престъпен бандит.
- Аз не съм крадец, господине. Вие такъв вестник не продавате тука. А и съобщих, че го внасям, легален ми е вносът. – И погледнах касиерката, пред която размахах газетата, докато постъпвах в шопа. Тя продължаваше да се взира в онова благополучно място, където обикновено си зяпаше. Горилата погледна първо нея, после мен, накрая звучно изпсува и тръгна да търси други жертви. Погледнах нагоре и видях, че има камера. Очевидно приматът е пазач, отговаряше с вида си на такъв. Отговорна длъжност за безотговорни хора. Един ден я министър, я шопар може да стане, умее да пази чуждото, нали от него се храни, самоотвержен е и гръмовержен.
Натежа ми торбата по пътя за вкъщи, доста напазарувах, но тежестта беше някъде вляво, високо, не в ръцете. Обидно ми стана. Поспрях се, от вестника нещо прочетох, поолекна ми. И пак тръгнах.