В света на приказките

Когато бях малка обичах много приказките. Впрочем като всички деца. Мечтаех да съм принцеса. Обувах обувките на мама, обличах дългата ѝ нощница и мятах някой чаршаф за наметало. Нямаше стол в кухнята който да не е бил я красив жребец, я някой златорог. Попивах като гъба всяко вълшебно слово и го пренасях в игрите и сънищата си. Плачех с онези бедни момичета - беднячки, сирачета или  несретнички, живеещи в бедност и нищета. Мечтаещи за по- добър живот. Трудно ми бе да разбера мащехите, доведените сестри и лошотията. Доброто обаче винаги побеждаваше. Та нали за това бе приказка! Винаги бедните забогатяваха и печелеха сърцето на принца или принцесата.
Ами истинските принцеси и те бяха нещастни. Често строгият им баща ги задължаваше да се омъжат не за когото искат. Страдат, бягат и накрая си умират на ината, ама постигат заветната си мечта - да се омъжат по любов.
Обичах да размахвам някоя отчупена от храстите пръчка и се превръщах във фея или вълшебница. Готова да омагьосва.
Имахме и една мокетена пътека в коридора, която често вземаше ролята на вълшебно килимче. Така пътувах безплатно през света, а книгата беше илюминатора през който го наблюдавах.
Пораснах! От малкото грозно патенце ( бях високо и кльощаво момиче) се превърнах в лебед.  Разбрах, че лесно не се става принцеса. Доста жаби ми се наложи да целуна, преди да разбера, че ме застрашава опасността не те да се превърнат в принцове, а аз в жаба. От толкова търсене на жабока - принц неусетно се озовах в блатото и жабоняка. Има ли нещо по-глупаво от суетата и претенцията, че си нещо повече от това, което си?
Палех клечки кибрит и търсех в огънят им топлина и разбиране, също като малката кибритопродавачка. Мразех тази приказка, като малка плачех на нея! Още повече я намразих и като голяма. В бездушието и жестокостта  няма нищо приказно. Видях детски души отдавна остарели. Виждах как възрастните ги разстрелваха с безразличните си погледи, а кибритът в детските им ръчички отдавна бе мокър - от сълзите им.
Странна съм, обикалям още из приказките. Къде яхнала кон, къде магаре, а понякога и боса. Бях и Червената Шапка - няколко пъти. Понякога засядах в нечие вълче гърло, а друг път успявах да се измъкна от зъбите му с някоя и друга драскотина. Лошото е, че никога не дочаках ловеца. Той така и не се появи.
Често потъвах в морето на живота, представяйки си, че съм малката русалка. За жалост то ме превръщаше в пяна и ме изхвърляше на брега.
Чувствах се и като Палечка - малка и невидима, пред мечтания принц. Е, в живота принцът не обиква бедното момиче, ами си намира някоя спрямо чергата и интереса. Те и принцесите спряха да се инатят пред бащите си и примиренчески наведоха глава.
Доста ябълки изядох, някои отровни, други пълни с пестициди. Едни сама откъснах, а други ми ги пробутаха. Вече добих и имунитет към отровата, сега си ги ям ежедневно.
Видях Пепеляшки, които се превръщаха в тикви и  красавици в зверове. Снежанки които въртяха на пръстта си седемте джуджета и ги ушушкваха до дупка. Сблъсках се с великани в чиито гърди туптеше сърце на заек и все още се криеха зад полите на мама. Спящи красавици които проспаха живота си.
Също като Елиза в мълчание плета риза от коприва и гася пламналите си ръце със сълзи. Моля се да разваля злата магия!
Вълшебствата отдавна са безсилни в живота. Али Баба и четиринадесетте разбойника живеят спокойно между нас и не крият богатствата си в пещери, а ги харчат за скъпи коли и луксозни яхти. Духът от вълшебната лампа  мрази да изпълнява желания и заспа стогодишен сън, глътнал шепа приспивателни. Златната рибка я отмъкнаха  бракониери и я изпържиха с останалите шарани.
Отказах се от принцовете. Не искам и да съм принцеса! Сега чакам моето храбро оловно войниче. Готово да влезе в огъня за мен, да ме брани и обича. Сред толкова метални отпадъци все може да се намери малко олово и калъп за да се излее.