Когато бях малка обичах много приказките. Впрочем като всички деца. Мечтаех да съм принцеса. Обувах обувките на мама, обличах дългата ѝ нощница и мятах някой чаршаф за наметало. Нямаше стол в кухнята който да не е бил я красив жребец, я някой златорог. Попивах като гъба всяко вълшебно слово и го пренасях в игрите и сънищата си. Плачех с онези бедни момичета - беднячки, сирачета или несретнички, живеещи в бедност и нищета. Мечтаещи за по- добър живот. Трудно ми бе да разбера мащехите, доведените сестри и лошотията. Доброто обаче винаги побеждаваше. Та нали за това бе приказка! Винаги бедните забогатяваха и печелеха сърцето на принца или принцесата.
Ами истинските принцеси и те бяха нещастни. Често строгият им баща ги задължаваше да се омъжат не за когото искат. Страдат, бягат и накрая си умират на ината, ама постигат заветната си мечта - да се омъжат по любов.
Обичах да размахвам някоя отчупена от храстите пръчка и се превръщах във фея или вълшебница. Готова да омагьосва.
Имахме и една ...