Вкус

Седят в кафе-гаража на Митето двама комшии Иванов и Петров, пият си оригинални ментета и за жени си приказват.

- Аз ги обичам така - по-пухкави, по-сочни - вика Петров. И разказва за бившата си приятелка /по модерному/, дето била необхватна като сибирската земя, но малко по-топла от нея.

- Аз пък - намесва се Митето - обичам студено кафе и горещи жени - и разказва за бившата си приятелка /по модерному/, дето за един месец го направила в ханша като телеграфен стълб.

А Иванов си пие питието и с цифри идеалите си изразява:

- При мен всичко трябва да е точно. Жената да е с мерки 90-60-300...

Гледат го ония ошашавени, не могат да си представят  Иванов легнал върху тия Хималаи.

Пък той пояснява:

- Туй, последното,  мярка при шпагат...

Късметлия

Иванов е късметлия. Всичко дотолкова му върви, че няма представа за друго състояние на нещата.

Обичат го всички - с изключение на жена му, разбира се. Защото той на “Титаник” да пътува, ще изплува със златната рибка в устата.

А нея наистина хвана тези дни. И получи право на три желания - както си му е редът.

Рече си, че не  е лошо да спечели от тото. Не че досега не е могъл, но го мързеше фиш да пусне. А сега - дотича някакъв служител, донесе му фиша и го поздрави с джакпота. Бре, значи и златната рибка помагала!

И тогава той отиде в бингото. Досега не беше стъпвал, защото нямаше нужда, но реши да пробва. И...

Абе ясно - пак обра парите. Сложи и това куфарче при онова в гардероба - банките не искаха вече негови влогове, беше ги претоварил с авоари, пък реши малко да смени кефа.

Рече си, че му се ще нещо екзотично, непознато, с аромат на Изтока и красотата на кама сутра. А тези нещица ги има единствено у индийка.

И като влезе в апартамента - хоп! - една индийка кърши ръце в щастлив танц. Натам - бурна нощ, треперещи навън съседи, мислещи, че има земетресение поне от пета степен, щастливо събуждане с поднесено ритуално кафе и сочна кифличка.

А Иванов си има някои лоши черти. И първата е любопитството. Загледа се в индийката, пък се запита за какво ли служи оная точка в средата на челото. Наведе се, взе лъжицата и я зачегърта.

Изтри се тя, а отдолу пише: “Лотария Кама Сутра. Печалба 1 000 000 долара.”

Език свещен

 Иванов остави празната бутилка от кола и бавно додъвка хамбургера си. Можеше и чийзбургер да вземе, но днес му се хапваше нещо по-сочно. А и време беше да се прибира. Двата часа които всекидневно отделяше за джогинг и стречинг, изтичаха. Пресече улицата пред билдинга на концерна “Еврибоди”, кимна на познатия охранител на хостинга “Джийс-Джойс-Дайлс”, хвърли едно око към цветните снимки на полуголи гърли върху рекламното табло на бар - шоу “Хавай” и се отби в минимаркета. Взе си един “Сънлайт”, а останалите покупки щеше да направи от супермаркета. Подмина бутик “Съни”, локал “Палм бийч”, пицария “Рома” и фришоп “Маями”. В движение сдъвка един “Туикс”. Да можеше като истински супермен да глътне чашка “Блъди Мери”, но имаше доста работа. Следобед щеше да изнася пред група тийнейджъри лекция на тема “Език свещен на моите деди...”

При психотерапевта

Влезе Иванова при психотерапевта си. Разкопча палтото, седна и захвана с поменика на оплакванията си:

- Ох, докторе, докторе, не съм добре. Чувство за малоценност ли, що ли имам... Какво ти чувство - то цял комплекс...
Успя докторът да я прекъсне, изпускайки папката на пода, и докато тя зяпна изненадана, попита бързо:

- От какво съдите, че страдате от комплекс за малоценност?

Отпусна се Иванова назад, оправи къдрава коса кокетно и каза:
- Ами как да ви кажа, докторе... Просто... Постоянно ми се струва, че не съм толкова красива, колкото съм всъщност...

Театърът иска жертви

Иванов стана, направи кафе, поднесе и на жена си. Набързо пусна прахосмукачката, а след това завъртя и пералнята. Изплакна прането, простря го, обели картофи, изпържи ги, метна във фурната малко наденица и, докато се печеше, изтича до магазина.

На бегом той донесе продуктите, разби киселото мляко, наряза краставиците, сложи магданоз, копьр, сипа олио- стана таратор за чудо и приказ. И салатката блестеше като Килиманджаро под снеговете, великолепна шопска салата...

Поднесе обяда на нетърпеливо чакащата го съпруга, смени и програмата по кабелната с дистанционното, пусна и вентилатора, че й беше станало горещо, изпита щерката, провери домашните й, зареди чантата за утрешния учебен ден.

Сетне изглади роклите на жена си, дрешките на детето, своите принадлежности, поприведе се в нормален вид и цялото семейство тръгна за театъра. Щяха да играят, а щерката да гледа. „Отело”. Тя - Дездемона, Иванов -  нервния мавър.

Затова беше цялата дандания.

Така сцената с удушаването на съпругата щеше да стане по-правдоподобно, щеше да бъде изиграна близко до нервната повърхност на мъжките настръхнали нерви. Макар че и без тоя тренинг Иванов би я изиграл без Станиславски.

Истински...