Беше зима...снежинките нежно докосваха лицето ми.Полъха на вятъра, докосващ закъснелия ми пулс пронизваше пълните с студ и тишина улици.Мъртви души, забравени през времето изплуваха от спомените с грозните си смехове...обгръщаха и пленяваха слабата ми душа.
Сърца...нежни като цветя се молят за вечния си аромат,скачайки от светлината в тъмнината...А аз виждам всичко това в съзнанието си..сам като странстваща звезда в нощното небе.Очите ми,смутени търсят изход от този студ.Искам да намеря мъничко топлина...В тази мразовита,зимна нощ аз бродя по улицата с надеждата че ще възвърна загубеното....А всичко което искам е повече усмивки и топлота,докато гледам запотените от в камините огън прозорци на къщите,пълни със смях и радостни мигове.Ето ме...яздещ през тъмната нощ крилата на спомените от нейните целувки незабравими,вечни...летя,като отчаяна птица която търси бряг за малко почивка надяваща се да намери Рая.
От някаде дотича мъничко момиче...просещо за пари,за късче хляб.Усмихва се и казва:"Благодаря!" с нежно гласче и потъва отново в сенките.Но отново тя....отново е пред очите ми...Вместо малкото момиче идва тя...Прегърна ме,целуна ме,усмихна се и аз забравих за студа наоколо.Не беше зима,а горещо лято и аз и тя бяхме някаде под погледа на слънцето.Всичко пееше...имаше го смеха,имаше я любовта,имаше я нея..имаше ме и мен.Докосвах косите и разпилени и ревнувах лекия вятър който минаваше през тях;гледах очите, бездънни,като пропаст, които ме държаха в сладък плен,просто потъвах в очите и..и ми се искаше това да продалжи вечно;целувах очите за да не се оглеждаше слънцето в тях...Но дъха ми секва...не мога да дишам.Като от сън събуден протягам ръка и осещам как я губя...Тя изчезва в тъмното...затичвам се...иска ми се да я стигна,ноне ми остават сили...Отчаян и уморен...падам в снега до едно дърво....с едничката надежда нея да съзря...В тишината на нощта снежинките се стапят в моите ръце и топла сълза се стича....и още една....и още една...
Камбанен звън разцепва покоя и всичко светва наоколо.Смях започва да се сипе като че ли от небето.Хора се сипят по улиците,а аз съм толкова объркан...Оглеждам се...пред мен блести коледна елха,а от долу фигури н ангелчета гледаха мен...сякаш всичко те го направиха....но какво става?...Коледа е!!!Забравил всичко,потънал в спомените си,изоставих настоящето и неусетно блеснаха коледните звънчета наоколо.Празник е!...Изправям се,но душата ми все още стене...с тихи стъпки потъвам в сенките и търся светлината....нейните стъпки....търся нея....не спирам....и пак тичам към спомените...тичам...неуморно......този път да я намеря-преследвам лудо мечтата,защото тя е там и ме чака....
© Мартин Ман Всички права запазени