Любослав се взираше в тъмнината, а тя бе събрала в шепи гласове от миналото и се забавляваше да ги писка до ухото му един по един.

… -Колко е часа, Лили?  И пак си пила!

-Пийнахме с колегите след работа, нали ти се обадих? – гласът на майка му губи своята веселост и в него се промъква раздразнение. – Какво толкова е станало?

-Нищо не е станало, само дето е 10 часа вечерта.

-Престани да се държиш като ревнив селяндур!

… -Мамо, гладен съм това хленчещо гласче е неговото собствено.

-Иии, Любко, моля ти се, бързам. Виж какво има в хладилника.

-Грах. Не обичам грах. Опържи ми картофки.

-Нямам време, моето момче. Виж там, имаше сирене ,салам, пастет, варени яйца… - малка пауза.  – Любко, ако татко ти пита, аз съм у леля ти Надя. Чу ли? У леля Надя! – настойчиво повтаря напрегнатия й шепот.“

… Глух удар от юмрук в стена.

-Цялото село ми се смее в очите!

-Тихо, моля ти се, ще събудиш детето!

-Ако те беше грижа за детето, нямаше да се влачиш като разпасана с чужди мъже!

-Наско, не е каквото си мислиш!

-А какво да си мисля бе? Какво да си мисля? Или да не мисля – да си затворя очите. А ти помисли ли,ч е имаш дете?

-Стига с това дете! Ако не си забелязал, откакто се е родило,съм мислила все  за него. Върза ме с това дете и  прекарах години наред все покрай него… а ти все нямаш време за мен. Какво искаш – целият ми живот да мине така –в къщи, с детето… Като на въже?

-Какво нямаш бе, Лили, какво не ти дадох?

-Мъж нямам, разбра ли? Мъж!

Разтреперан, малкият стиска очи под одеялото и не знае дали трябва да  плаче, знае само, че животът му се разбива с трясък, като чашата, която се пръсва о стената в кухнята.

… Краката му едва се местят по пътя от училище към къщи. Сърцето му е свито като охлювче…  Любчо крадешком хвърля погледи към тайфата момчета, които го следват.

-Какво искате? – не издържа най-после и спира. Момчетата го заобикалят, широко ухилените им лица заприличват на озъбена глутница. Най –едрото от тях бавно и с удоволствие пита:

-А бе, фъстък, къде е майка ти?

-У дома – с пресъхнали устни отговаря момчето. Глутницата вие, предвкусила пиршество от сълзи.

-Глей го бе, цялото село знае, че майка му избяга, а той-не – обобщава главатарят. С най-дивите викове, които му позволява свитото гърло, Любослав се втурва и замахва, нанася удари слепешката по когото му падне. Получава удар в корема и се просва на непометения тротоар, после някой го вдига, смачкал предницата на ризата му в юмрука си, за да го фрасне право в зъбите. Мъжки глас отдалече прекъсва битката:

-Ей, да изчезвате, че като ви почна!

Момчетата се разбягват, а спасителят му го вдига от тротоара.

-Любчо… добре ли си, мойто момче?

Без да отговори, малкият хуква към къщи, а краката му са станали тежки и тромави – от раницата, от болката в корема и от още нещо. Не знае какво е, но не му харесва. Уплахата му става още по-голяма, когато заварва винаги заетия си баща у дома. Сам. Седи, стиснал глава между ръцете си с издути вени, а от дясната стърчи смачкан лист.

-Татко… къде е мама?

Баща му стреснато го поглежда с мокри очи и в тях детето с ужас прочита отговора. И като всяко дете, макар да знае истината, мисли, че ако вярва силно, ще се случи чудо. Тича от стая в стая и зове:

-Мамо… мамо… мамооооо…

Баща му го настига в коридора и заключва в прегръдка изпадналия в истерия син. В ръцете му момчето пищи, рита, мята се… сякаш е сграбчен от непознат. И наистина е почти така – татко е  човекът, който се прибира вечер, за да яде и да си почине пред телевизора. Дава пари на мама, за да пазарува. Води ги на море. Но никога не играе с него и рядко разговарят. Той е все зает. Или изморен. Мама е центъра на шарения му детски свят, който сега се е смалил в една празна, кънтяща от собствените му викове къща. Последвалите накъсани спомени идват сякаш от дълбините на някакъв кошмарен сън и  наистина е така – от шока детето е вдигнало температура и трескаво бълнува цяла нощ. На сутринта в косите на баща му сребрее първия бял кичур.

… Баща и син простират пране на двора. Голяма риза… къси гащета… чорапи… панталони… потниче… Любослав подава щипките на баща си две по две, съсредоточен в отговорната си задача. Не е забелязал двете жени, които напрегнато обсъждат нещо помежду си, изправени до оградата на къщата.

-Наско – не се стърпява най-накрая едната. – Не се простира така като тебе, кака. Първо се простират големите дрехи, после по-малките и накрая –бельото и чорапите.

Баща му хвърля недружелюбен поглед през рамо, сухо отвръща : „Мерси“ и продължава.

-И панталоните – с крачолите надолу – дава втори ценен урок натрапницата и полугласно пояснява на приятелката си.  –Горкия… сам се пере, а пък оная кучка…

-Ей! – не издържа Любчо. –Я да се махате! Какво зяпате? – взема камъче от земята и го запокитва към тях, макари  накриво. Атанас го дръпва за ръката:

-Любославе! – но шамар така или иначе няма, защото нещо спира татковата ръка във въздуха. Синът е вперил в баща си ожесточен поглед.

-Мама не е кучка. -  тихо заявява детето. -  Тя ще си дойде.

Мъжът мълчи и тежко преглъща. После вади нова дреха от легена, тръсва я и подвиква:

-Како Минке… не се дава сигнал на любовник така като теб. Като го метнеш оня червен пешкир на простора, цяло село знае какво мислиш да правиш.

Малкият нищо не схваща от думите му, но пък разбира, че леля Минка е жегната до дъното на  душата си – изфучава и бърза да се отдалечи с ядно тропане на токчетата. Стиснатите зъби на бащата се отпускат и той дори кратко се изсмива, а на сърцето на Любчо за пръв път от три месеца става някак по-леко.