В търсене на болката
Мария обичаше да пише. Това бе любимото й занимание - можеше да прекара цели дни в щракане по клавишите на клавиатурата. Пишеше за всичко - за природата, живота, хората и техните взаимоотношения, за любовта и омразата, за малките неща от ежедневието. Всичко, което преживяваше, усещаше и чуваше - сядаше рано сутрин в удобния стол и започваше да твори.
Ала думите, които полагаше върху екрана бяха празни. Безжизнени. Хората харесваха и оценяваха писанията й, но не ги обичаха. И макар и винаги да получаваше комплименти относно творбите й, така и не чу един, за който наистина копнееше. Как е докоснала нечие сърце и душа. И това я убиваше.
Потънала в мрачно разочарование и гняв тя реши, че е време да потърси вдъхновение. Отпусна се в черното кресло в спалнята и започна да анализира живота си. Беше щастлив, спокоен и успешен - като приказка. В този момент Мария осъзна нещото, което липсва. Щастието и комфортът бяха тези, които правеха живота й безпроблемен и лек. Нейните творби разказваха за всякакви чудеса и искряща светлина, но за да успеят тези емоции да придобият живот, тя трябваше да изпита нещото, което щеше да я накара да оцени тези съкровища. Мария имаше нужда да опознае болката.
И така тя започна да чака и да чака. Нещо да се случи. Нещо лошо. Пагубно. Ала животът продължи да си върви така спокоен и щастлив. Мария си даде сметка, че сама трябва да стори нещо, за да открие тази болка. Затова в един хубав юнски ден запали от рано колата и потегли към стария и порутен бащин дом. Родителите й отдавна бяха починали и къщата, в която живееха бе пуста. Когато влезе вътре, щракна ключа за лампата, ала тя не светна. Ток нямаше - беше тъмно и прохладно в стаите, само слънчевите лъчи тук-там успяваха да пробият мрака с ярката си светлина, ала дългите плътни завеси по прозорците ги възпираха умело. Тази къща бе едничкият й спомен за детството, който бе останал. Тя продължи да крачи из коридорите и да докосва предметите и стените с надеждата да усети нещо. Да почувства как сълзи се стичат по страните й, как сърцето й започва усилено да бие с носталгия. Ала сълзите така и не дойдоха. Не беше достатъчно.
Изминаха няколко дни от посещението на родната й къща, когато друга мисъл осени съзнанието на Мария. Реши да подари много от вещите си на социално слаби. Раздаде без да се замисли скъпи рокли, бижута, обувки още с етикети, кристални вази и сребристи сервизи. Очакваше да усети нещо по този начин, в крайна сметка, това бяха неща, които й бяха подарени или купени с много любов. Ала и това не помогна. Болката я нямаше.
"Какво не ми е наред?!", попита сама себе си Мария, зарявайки пръстите в черната си плътна коса.
Изморена и отчаяна тя реши да се откаже от всичко това. Нямаше да има болка. Щеше да продължи да пише повърхности неща, хората да ги харесват, ала да ги забравят след ден, два.
Минаваше полунощ и тъжната писателка с чаша вино в ръка се насочи към спалнята. Бе уморена и депресирана, затова реши просто да си легне и да забрави за всичко.
Внезапно една мисъл връхлетя съзнанието й. Гледаше как съпругът й спи кротко в леглото, отметнал завивката от нейната страна, нагласил пижамата й за обличане. Чакаше я да си легне при него, ала сънят вече го бе превзел.
Мария се усмихна нежно, пристъпи към него и го побутна с ръка.
- Хей.
- Ммм? - отвърна той в просъница.
- Искам развод. - прошепна тя.
Съпругът й отвори широко очите си, надигна се бързо и я погледна с недоумение.
- Моля?!
- Не те обичам вече. - изрече бързо Мария.
- Не го вярвам! - отвърна й той.
- Вярвай каквото си искаш. Утре ще подам документите за развод. Лека нощ. - каза Мария и грабна възглавницата си под ръка, насочвайки се към дивана в хола. Затръшна вратата зад себе си.
Седна на меката мебел, очите й се напълниха със сълзи. Сведе глава към земята. Даде си сметка какво стори. И как тепърва щеше да унищожи любовта на живота си. Вината бързо започна да тече във вените й, свивайки сърцето й от студ. А миг по-късно усети нещо друго. Нещото, което тъй усилено търсеше. Болка.
Мария застина така, очите й се разшириха, а пръстите й изтръпнаха.
"Време е!", помисли си тя и грабна лаптопа си. Думите започнаха да се изписват по екрана, пръстите й тъй бързо се движеха по клавиатурата. Най-накрая Мария усети вдъхновението, душата и сърцето. Беше топла и спокойна нощ, когато най-добрата й творба се роди.
Ала и тази нощ беляза началото на нейната лудост.
© Алекс Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Хубав разказ. Наистина има и такива хора - мечтаещи за проблеми, за да може да се почувстват като другите. Мисля, че на последното изречение си искал да кажеш: "Ала тази нощ беляза И началото на нейната лудост".
-
Гладът за внимание удря по-силно от тока!
Какви ли не фантасмагории и оригиналниченици четем,
Език мой, глад мой! -
В случая на героинята водеща не е нуждата от себеизразяване, а нуждата от чуждото одобрение. Явно писането не е чак толкова любимо занимание на Мария, а го прави, защото търси как да се хареса на другите. Може би вместо да жертва брака си, трябва просто да открие друг начин.
Интересен разказ. -
Емил е много прав. Психично е Пепи, спор няма, то щом си тръгнал да търсиш някакви силни усещания. Ми то това си е вид самонараняване. Творческите личности са склонни към всякакви крайности, за да задоволят нуждата от себеизразяване.
-
Дип - зависимости разни и какво ли не, но и болката? Психично е, сещам се за самонараняващите се
-
И що ли си мисля, че наистина има такива хора? Спектърът от маниакално-депресивни, биполярни и всякакви психични разстройства е достатъчно голям, за да подтикне подобни индивиди към такова поведение. Графоманията също е психично разстройство, и то такова, че изобщо не трябва да се подценява.
Хареса ми! -
Брех, някои хора си търсят умишлено патърдия… щастлив и спокоен живот, дай да си го развалиме сега 😅 нал, твърде добре не е на добре, затуй самата лирическа ще се погрижи. То така или иначе все някога щеше да й се случи нещо, то живота не е само спокоен и щастлив, я. 😊 Интересно ми беше да прочета. Горкия пич. Спи си и изведнъж - бам. Ще се пита той отде ми дойде туй на главата 🤣
-
Чиста проба патологичен случай и като цяло, началото на проблема, защото това не е лудост, на лирическата, съвсем не в нощта описана накрая. Подобни хора имат много сериозни проблеми, само че те рядко ги осъзнават.
Пепи, бая творци са правили, меко казано, шантави неща за едното вдъхновение
-
Смешки! Умишлено търсиш болката, за да ти дойде вдъхновение?
Нов тип "Стокхолмски синдром" -
Не трябва да се погубваш заради едното вдъхновение. Не знам дали е лудост, но определено е глупост. Може би за някои хора като Мария писането е всичко.
Интересен разказ. -
Дали е само болката!?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
