Мария обичаше да пише. Това бе любимото й занимание - можеше да прекара цели дни в щракане по клавишите на клавиатурата. Пишеше за всичко - за природата, живота, хората и техните взаимоотношения, за любовта и омразата, за малките неща от ежедневието. Всичко, което преживяваше, усещаше и чуваше - сядаше рано сутрин в удобния стол и започваше да твори.
Ала думите, които полагаше върху екрана бяха празни. Безжизнени. Хората харесваха и оценяваха писанията й, но не ги обичаха. И макар и винаги да получаваше комплименти относно творбите й, така и не чу един, за който наистина копнееше. Как е докоснала нечие сърце и душа. И това я убиваше.
Потънала в мрачно разочарование и гняв тя реши, че е време да потърси вдъхновение. Отпусна се в черното кресло в спалнята и започна да анализира живота си. Беше щастлив, спокоен и успешен - като приказка. В този момент Мария осъзна нещото, което липсва. Щастието и комфортът бяха тези, които правеха живота й безпроблемен и лек. Нейните творби разказваха за ...