Спокойствие…

Тишина…

И едно умиротворение, каквото никога не бе изпитвал..

Никога…

Кога?

И, всъщност – къде е?

Но още по-важно – а кой е?

Е, това е лесно. С един поглед ще установи къде се намира. И ще разбере защо. Обаче…

Момент! Къде, защо, кой е… Отговори няма. Няма и да има, докато не отвори очи. Макар че се бои – а какво ще види? Дали ще е познато? Дали ще е картината от вчера и онзи ден?

Всъщност… А какво е това вчера?

Не, със затворени очи няма да разбере нищо. Ама нищичко. Никаква представа не му идва, няма и понятие какво да очаква и от какво да се страхува…

Отвори очи…

Странно… Спокойствие, тишина, омиротворение – огромни поля с цветя, горички тук-там, в далечината приказен лес, отгоре лазурни облаци, наблизо ромон на поток, детски гласчета, някакви песни – като на непознат език, но така красиви… Ангелски хор…

- Не, просто си пеят…

Този пък кой е?

Завъртя се настрани, подпря се на десния лакът, надигна глава.

Човек. И същевременно нещо странно. В бели одеяния, с бяла панама на главата…

- Ако искаш – да ти я дам? – предложи оня. И даже свали панамата…

Защо му е? Та с този костюм ще е…

Всъщност, къде е костюмът му? Гол? Ужас! Излага се пред…

- Не се излагаш. Обичайно е. И никой няма да ти обърне внимание. Гол си пристигнал във вашия  свят, гол идваш тук…

Какъв свят? Къде тук?

- Е, ако искаш…

Около него се завъртя леко облаче мъгла. Сивкаво, пухкаво, покриващо го до брадичката. Все пак – някаква защита. Остава само да го видят ония деца, че да се разкрещят…

- Няма… Те не те виждат. Играят си. И ние сме за тях нейде другаде…

Прокашля се. И реши, че е време да разбере някои неща.

- Кои ние?

- Аха, вече идваш на себе си. Да се запознаем. Аз съм Лам…

- Кой?

- Лам. Просто Лам. Но, ако поискаш – наричай ме другояче…

- А аз… - млъкна. Името му? Как се казва?

- Не се мъчи. Ще разбереш – каза оня. После му подаде ръка и го изправи почти сам. Новодошлият нямаше сили дори колкото малка птичка. Но опитваше да помага – все пак, мъж е, не е някакъв си там… Какъв?

Оня разпери ръце и ги замъртя като пътеуказател.

- Виждам, че опитваш да се съвземеш. Ще те предупредя – няма да си възвърнеш старата форма. Няма да си онзи ти, когото смяташ, че познаваш. Слушай поред. Ти умря…

Такааа…

Мъртъв е. Значи не е в родния свят. Не е дори…

- Не бързай! Умираш и си вече друг. Аз, например, нито зная кой съм бил, нито ме е интересувало някога. Просто съм друг…

Друг? За разлика от кого? Не, не може без да знае кой е бил, как е живял, защо е в… Красив свят. Рая?

- Повечето така смятат отначало. Не, не е Раят. Нито има някого в Ада. Няма Рай, няма Ад. Няма и предишният живот. Има днес и тук…

- Но…

- Не питай защо, кой, как… Среща с Господ няма да ти уредят, ангели няма да долетят, химни ще звучат само когато ти се пее…

- Къде сме?

Оня разпери ръце.

- Тук…

Замисли се, но нищо не му просветна. Къде тук? Всичко на тоя свят има координати, има разстояния до нещо, има…

- Няма… Поне тук няма… Онзи живот е завършил. Добър, лош – завършил. И нито ще се върнеш там, нито ще си спомниш за тогава…

Не беше никога обичал неопределеността. Търсеше конкретното, точното, ясното. А сега… Кога е това „сега“?

Оня се засмя. Изглежда четеше мислите му.

- Ще започнеш да се питаш за времето и пространството, да търсиш някакъв път за някъде си… Не си първият. Няма и да си последният. Повечето дошли се примиряват и стават част от света…

- Как живеете тук?

- Понятието „живот“ остана там, преди идването ти. Ние сме тук. И толкова. Няма вчера, няма утре, дори днешният ден не е конкретен. Огледай си – деца си играят, възрастни се разхождат, някои ходят за риба, други търсят плодове в гората…

- Прехранват се?

- А чувство за глад също няма. Просто се забавляват…

Огледа се. Множеството наистина преливаше от потока към гората, от ливадите към блестящия недалеч океан… И никой с нищо конкретно не се занимаваше. С нищо…

- Каза, че повечето се примиряват… Значи има и други?

- Има… И усещам, че ти ще си един от тях. Малка част от дошлите започват да търсят. Едни строят жилища – макар тук климатът да е винаги прекрасен, други ходят на лов, но не намират големи страшни зверове, трети опитват да построят някакви плавателни съдове и поемат през океана, за да не се върнат…

Приклекна. Твърде много новости за току-що преминал от земния свят … Къде? Тук, да речем…

- Аз съм мъртъв. Но имах родители, дядовци и баби, роднини… Къде са?

И събеседникът му приклекна. Погледна го сериозно.

Лам кимна – явно и той си беше задавал подобни въпроси.

- Казах ти. Тук няма време. Няма посоки. Няма истории, имена , емоции… Просто сме… Съществуваме…

- Като дървета?

- Като нас. Не е лесно за обяснение, но уверявам те – още по-трудно е за приемане. Има те – и това е. Обяснения не търси, бъдеще не гради, спомени не търси…

Той се замисли. И тръсна глава.

- Не! Не мога да го приема. Аз съм… Аз съм! Искам да живея, както смятам за правилно. Да имам близки, приятели, да обичам и мразя… Благодаря ти, но няма да остана тук. Тръгвам. Ще обиколя целия ви свят, но ще открия близките си. Най-напред, естествено, ще намеря отговор на въпросите за себе си – кой съм, какъв съм, къде съм… А после ще открия и близките си хора…

Лам съгласно вдигна ръце. Вгледа се в увереното му лице и каза:

- Ще откриеш, виждам. Не си първият, тръгнал по този безкраен път. И земните си бризки ще намериш… Извинявай, но само един въпрос… Само един… И после помисли дали ще тръгнеш на път…

- Не ме разубеждавай… Питай…

- Искаш да откриеш близките си. Да се съберете, както преди. Да заживееш като в онзи свят…

- Да!

- А те дали искат това?