Реших аз един ден, че ще ходя да се записвам в университет. Гимназията криво-ляво я избутах, ама ей на - за висше се настроих. То хората казват "било модерно" пък и не можел бил човек без него да проспИрира. Та качихме са на каручката аз, мама, тате, баба, деде и лелинчо. Тате рече, че знаел няк'ва пряка пътечка, по която (можеш ли да си представиш?) само за 7 часа се стигало до София. Пък тя, Софията де, нали е модерна и хората с коли пътували до нея, ама ние като си нямаме - с каручката.
Пътуваме си ние из полето и на седмия час пред мене се изпречи едно такова голямо и синьо. Бог ми е свидетел, щях от страх от каручката да се катурна. А то, моля ти се, табела! Ама не табела като табела, ами една така голяма, арна, хората казват билборд било и "добре дошли в София" ти казва. Ех, колко се зарадва простата ми селска душица, че хората от модерната София са разбрали, че ще идвам и ме приветстват с "добре дошла". Но от радостта ми не остана и помен, защото за втори път от страх да изпадна от каручката. Около мене колите толкова бързо фучат, че чак не можеш ги види и някакви колелета, които бръмчат и явно имат двигател (това го знам, защото шуреят на кумата е идвал в София и ми е разказвал за модерното откритие двигател). Но големият ужас ей сега започна - да се открие пустия му университет, бая трудно било! Добре, че има много табели (билбордове - нали трябва и аз да съм модерна), та не се изгубихме съвсем. По едно време гледам пред мене една голяяяма сграда, а мама вика "Ето, чедо, ето, най-накрая си във университета". Умрях от щастие, честно да ви кажа - аз в университета! Спира тате каручката и всичките се изсипахме най-сетне... не е лесно толкоз дълъг път в тая каручка и сеното само да те гъделичка. Та изсипах се аз, поизчистих си чорапите от клечките сено, повървях още малко и ей ме пред входа. Те сега! Шашнах се!* Къде да се запиша! Видях едни големи бели табла във рамки и си викам "тук ще да е"', то пишеше нещо на тях, ама на мен от вълнение не ми се четеше. Извадих си писалката (късметлийската, на деде баджанака ми я подари за първия учебен ден на гимназията) и почнах да си пиша името на таблото, нали се записвам. А някаква истерична лелка, със смешна шапка и кръгли Учила се развика, затича и ми я 'зе. Аз тъй се изплаших, нали ми е подарък таз хубава химикалка, че за малко да тупурна на земята. Пък тя ми вика, защо съм пишела тук? Най-спокойно  'зех да ù обяснявам, че съм свършила гимназия и се записвам за университет. Тя, жената, поседя, поприскляпа малко, па ме заведе в няк'ъв си кабинет. А там... О, Боже!... Едни модерни жени, с Учила и сака (та нали само мъжете носят сако?) се заюркаха да ме записват. Искаха ми диплома и аз си я дадох, ама само да не ми я върнат (!). После попитаха какво искам да уча, а аз рекох, че като кумата искам да уча за модерна жена! Гледаха ме малко странно, ама това е май защото съм най-хубавата мома в наш'то село и после ме записаха "мода и дизайн" да уча. Не, че знаех какво значи, ама нищо, ей на, вече в университет ще уча - не требе 'сичко да знам, нали ше го уча тепърва. Казаха ми, че изпит по рисуване ще трябва да държа. Ами хубаво - ще държа, нищо че не мога да рисувам .
Свършиха най-накрая с писането и попълването на всичките му там документи и ме пуснаха да си бегам. А аз от щастие, че най-накрая и аз ще страна модерна жена, направо ми идеше да литна. Из целия университет ме зяпаха... Знаех си, че съм хубава. А може и да завиждаха на 'убавата ми вълнена торбичка, която бях преметнала през рамо... Я за по сигурно да си я държа, че да не 'земат да ми я окрадат.
Излезнахме от университета и деде рече, че е редно да се почерпим заради първата учена жена в рода ни. На кръчма щел да ни води.
Намерихме една малка кръчмичка, па тя една лъскава, 'убава... не можеш да ù се нагледаш. Деде поръча бира за всички - ще празнуваме! Пийнахме си биричката, а лелката (която някой нарече сервитутка) ни остави нек'во лис'че, с ей таквиз напечатани с мастило (сигурно на печатна машина) цифри. Сметката, рече, било.
Всички се спогледахме... такова нещо в наше село нема, па деде нали е великодушен,  'зе та я плати. За шестима ни 10 лева искаха, Безбожие! Ама нищо, дадохме ги, нема на селяни да се правим, я!
Па си пойдохме. Намерихме каручката, покатерихме се и пойдохме. А аз, изтощена от хубавия, ползотворен и модерен ден, заспах сладко, сладко във сеното, сънувайки кръгли Учила, странни шапки и една модерна София.

*Благодаря rarebird :)