Ваня

Страстта е като сезоните, идва и помита всичко, което мислиш, че си подредил. Или като дните, топли и лъчезарни, а когато е студено, намираш сродна душа.

Ваня не предполагаше, че в толкова подредения и живот, една закачка, ще я накара да трепне, ще прониже сърцето и и ще остане там дълго.

Беше просто ден, ранна есен. Минувачи, деца, глъч. Срещнаха се на една площадка, а поводът бе, че той притежаваше цех за камъни. Навършваше се една година от кончината на майка и и младата жена желаеше да намери подходящ камък за надгробната плоча.

Ваня беше обикновена наглед, с кестеняви дълги коси и зелени очи. С времето понапълня, но хубавите и черти се виждаха и с просто око.

Все още живееше с родителя си, баща и, 75 -т годишен все още сам се обгрижваше, но и двамата с Ваня тежко приеха смъртта на любимата и майка, и съпруга. .

Случи се внезапно, тъкмо ,когато Лидия слагаше чинии върху масата, извика безнадеждно и възнак падна на пода. Линейката дойде само, за да установи, че е починала.

Дни на съкрушение, часове на тъга и безсилие. Къщата като че ли опустя, а сълзите всеки ден обричаха дома на скръб.

Нямаше висше образование, девойчето работеше в железарски магазин, та с малката заплата и пенсия на бащата поддържаха що-годе нормален живот.

Може би затова и така напълня, намираше утеха в храната, без да се старае да бъде перфектна.

Страстта дойде именно в момент на безизходица, на едно тихо отчаяние, на линеене и тишина.

Бяха отделили 800 лева за камъка. Иван не се чувстваше напоследък добре, имаше от дълги години диабет. С кола я закара до съседния град братовчедка и, жена на около 60 години, дръзка и малко нахална, с луничаво лице и дръзки мисли.

Познаваше собственика на цеха, щеше да помоли за отсрочка за парите.

-А ,той, Кольо е голям женкар, все се пазари, но не е познал!-надуваше главата на 22 -т годишното момиче-Хич, не му обръщай внимание, аз ще се оправям!-продължаваше в същия дух Бети.

И ето есента беше белязала с багрите си градчето, жълто и оранжево се преплитаха.

Ала тъгата рушеше хармонията.

Николай излезе на плаца, докато двете жени слизаха от колата.

Ваня се оглеждаше плахо. Навсякъде камъни и работници, шум от машини.

-Е, Коле, ето ни и нас- каза чевръсто Бети-давай да вършим работа, че бързаме!

И тогава едни очи проговориха, едни устни търсеха покой.

Ники гледаше момичето и покашля продължително.

–Ето, елате, вижте за този камък ви говоря…-а после смълчано продължаваше да гледа Ваня.

Косите на младото девойче се разпиляха, а душата и отначало свита, сякаш можеше да проговори.

Николай не беше млад, но бе жилав, с добро телосложение, силни ръце и черни като маслини очи.

-Колко ще струва-продължи Бети-повече от 800 лева не даваме!

-Ники се засмя. Усмивката убиваше болката.

-За вас, само 450 лева-заяви той

Ама, ти, Коле,, се шегуваш, нали-надуваше се Бети-Не може да се подиграваш!

-Аз щом казвам, значи думата ми е закон-отсече Ники-Толкова и край!

Бети също се обърка, не очакваше такъв обрат.

-Но имам условие, -продължи Ники,- ето това красиво девойче, да обещае, че ще приеме поканата ми за среща. Ще я заведа на ресторант.

Сезоните ли си приличаха или чувствата бяха така близки?

Ваня изведнъж, в хаоса на тревогата, в шума от машините, се засмя звънко.

-Приемам! Тъй да е!-усмивката рисуваше сърца.

Бети гледаше като клоун.

Обичта ли беше по-силна от парите, загубите, себеотрицанието?

Явно, да.

Двамата се разглеждаха тихомълком, а щастието полетя по света.

За да напомни, че след празнотата идва обичта.