***
„Плаче юначе. Птиче. Мечта.
Няма калпаче. Тичам в калта.“
Ваньо написа още два стиха и състави първата строфа от своето нежно посвещение. Момчето се почеса по носа, защото го сърбеше, и реши да слезе в пристройката при баба си, която му готвеше палачинки.
– Наспа ли се, моето момче? – попита го тя, когато момъкът я навести.
– Наспах се, бабо! Ти как си?
– Добре съм! Станах рано, па̀ викам да ти направя палачинки! Знам, че ги обичаш – възрастната жена се интересуваше от внука си, защото сега само той живееше с нея. Каката бе изпратена да учи в големия град.
– Образованието е най-важно – не спираше да повтаря баба Янка, като допълваше: – Ще учите, за да не ставате пъдари!
– Благодаря, благодаря!
Шаро още спеше. Кокошките мудно се влачеха в своето обособено пространство, от време на време забиваха човки в земята, клъвнеха ли нещо, почувстваха се сити и свежи, а когато слънцето се изкачи на изток, си рекоха, че денят може и да бъде хубав.
– Слагай ги в чантата и отивай на училище – Янка му подаде увитите в торбичка изкушения и му пожела лек ден.
– Лек ден, бабо!
© Димитър Драганов Всички права запазени