13.02.2008 г., 20:23 ч.

Ваша Беатрис.  

  Проза » Писма
814 0 2
1 мин за четене

Николас, опитах да започна писмото другояче. Бях Ви написала: "Здравейте, скъпи Николас!" - както се полага да започне една жена от уважавана фамилия. Погледнах реда, стори ми се сух и пълен с канони. Скъсах листа и го захвърлих. После Ви написах: "Николас, гледам звездите и мисля за Вас в тази нощ." И това отиде да се търкаля по пода. Някак наложено послание, което почти всяка нощ в парка чувахме да си шепнат прегърнатите двойки. Нито това, нито първото биха могли да дадат образа на онова, което чувства самотното ми сърце, откакто ни напуснахте. Николас, блянувам Ви. Ако ще се държа като пуританка, няма да мога повече да говоря с Вас, няма да мога да Ви пиша. Искам да усетите трепета на раненото ми сърце, когато сте така далеч. Не беше справедливо. Но това никой никога няма да признае пред нас. Не мога да мисля за жената, за която ще се ожените, без да ми се насълзят очите и да я намразвам постепенно, макар да не е виновна за нищо. Тя Ви обича. Макар не с любовта, която изгаря мен. И Вие го знаете. А впитите ви устни в моите бяха онова, което преобърна света и мислите ми. Не мога да не мисля за Вас, Николас. Не мога да спра, защото ще погубя себе си в морето на всички тези хора около мен. А Вие не искате да се сломя. И огънят ми Ви топли. Знам го. Понякога се обръщам след каретите вечер, дочувайки смеха на мъж и жена. И си мисля за нашия смях и за нашите вълнения. Не искайте от мен примирение, Николас. Не искайте с омраза да забравя. Върнете се тук, Николас. Или ме отведете. Не мога да спра да Ви обичам. 

© Криста Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??