Един ден си тръгна… Чудех се тогава как ще продължа… Как ще живея без да те има в живота ми, без да ме вдъхновяваш… Ти ми даваше всичко, а изведнъж ми го изтръгна… Почувствах се сякаш съм малко дете, на което са взели любимата играчка, стоях и те гледах как се отдалечаваш, а с теб и всичко, което някога съм обичал…

Наистина бях като дете, само че изгубил наивността си и неповторимата детска блажена простота и глупост… Вече знаех твърде много и точно това ми пречеше да помръдна, пречеше ми да дишам, дори и не исках, но все пак тялото не мислеше така и сега след толкова време не съжалявам. Оценявам „шизофренията” си като нещо полезно, но това е тема за друга част от мен. Стоях и не исках да повярвам, че си тръгваш, чудех се как ще успея изобщо да се прибера, а какво остава да продължа всичко… И с право се чудех… та ти ми даваше всичко…

Остави ме самичък под поривите на вятъра и дори сълзите ми нямаха силата да потекат от натежалите ми, като буреносни облаци, изпълнени с щастие и тъга очи. Помня как стоях и те гледах или вървях и макар взорът ми да не беше отправен към теб, душата ми те гледаше, спомнях си как допреди мигове сме спели прегърнати, как ме караш да забравя всяка своя тревога и единствено, когато сме прегърнати успявам да спя... Оставах сам... Винаги съм обичал да съм сам, но ти ме изпълваше изцяло и все така внезапно напускаше живота ми и тогава оставах вцепенен за няколко часа... Скоро се връщаше в живота ми и отново разбъркваше всичко, отново изкарваше най - искрената ми усмивка, чиста, символ на безкрайното пълно щастие, върху красивото ми лице. Докарваше ме до състояние на лудост от щастие, смеех се както и малките деца рядко се смеят… Вдъхновяваше ме да правя чудеса, да пиша така, както бих искал в най – смелите си мечти… И никога не знаех дали няма да си тръгнеш отново утре и дали изобщо някога ще се върнеш… Никога не мислех за това обаче, отдавах ти се изцяло, както на никого и нищо друго… Обичах да те гледам как рисуваш, с моливи, с четки, с прекрасните ти изящни дълги и нежни пръсти, като перести облаци, макар че рисуването изсушаваше копринената ти кожа и я караше да загрубее, обичах да те гледам как рисуваш, обичах да гледам твоят транс, как потъваш в твоето изкуство и единствено тогава изразяваш цялата си душа, толкова дълбока и необятна, толкова близка… Докосванията ти също бяха като облак, бавни и нежни и в същото време сякаш изчезваха твърде бързо, но макар и за кратко носеха и показваха цели светове…

А целувките ти - сякаш лунните лъчи потъваха в моите устни, пробиваха ме и ме завземаха ме бавно, но сигурно и ставахме изцяло едно… слънце, луна и облаци, преплетени в картина, която само ти би могла да нарисуваш… Давех се в очите ти, тези дълбоки планински езера, с преливащите хиляди нюанси на синьото и не исках никога да бъда спасен… Галех кашмирената ти кожа, гледах те и се чудех на това съвършенство, което представляваш… Докосвах едновременно плахо и смело всяка точка от теб… Стигаше ми да стоя и просто да те гледам, реката на косите ти, нежните, почти незрими вежди… Изпадах в транс, какъвто само ти ми носиш… тъй съвършен, нежен, чист и светъл, толкова пълен… но можех да го издържа, защото те обичах, а ти ме вдъхновяваше…

И после си тръгна отново, а аз отново не знаех дали ще те видя пак, дали ще чуя най – хубавата песен – тази на твоя глас и на твоя смях, дали отново ще усетя нежната и освежаваща ирония на твоята същност – мъгла и светлина…

Сега стоя и отново те написвам по страниците, мечтаейки единствено да се срещнем отново… Не спя, а чакам да изгрееш… не искам да пропусна нито един миг, в който мисля за теб, в който течеш през мен като най – голямата река на вдъхновението, макар и почти пресъхнала през тежкото лято, чакам отново да завалиш над мен, за да възкръсна отново, поемайки всяка капка от това, което си, от това което ми даваш… Няма да проспя лятото и зимата и ще дочакам теб, пролетта… Защото ти ме вдъхнови, за да мога да го сторя, да творя, да живея, да мечтая, да помня и да обичам… дори когато теб те няма…

И пак гледам теб, нищо че те няма… И пак чакам теб, нищо че те няма… И пак не съм самотен, нищо че съм сам…

… защото те обичам и ме вдъхновяваш…

Сега разбрах как ще продължа, когато теб те няма, когато си тръгваш и ме оставяш сам, безсилен, на паважа… Много повече си от физическо присъствие, от простите закони, от нуждата от прегръдка и споделеност… Много повече си дори от всичко… Затова те обичам… Затова ме правиш толкова щастлив… Затова ме вдъхновяваш…