Протягам ръце, без настроение, с треперещи пръсти, без посока конкретна, търся си вдъхновение.
Затъжих се, беше време, когато то вестеше ме редовно, чувах го да тропа по вратата на ухото ми, отварях му, канех го на топло в главата си, сипвахме си мастило в счупените ми порцеланови чаши и пиехме за свободната мисъл.
Пияни, после се любехме, скрити, под мойте сламени коси. В такива дни блясъкът не напускаше черните точици на очите ми - блясък, подобен на въглена, събудил се в празното огнище, блясъкът, от който ражда се отново и отива си после огънят на мисловните сънища.
Вятърът раздухва сълзите на огъня, болезнено свисти запаленото време, а някъде в мен вдъхновението, блажено, все си дреме и сънува как живея и го търся, с треперещи пръсти, протегнал ръце, осъмнал с празно сърце.