Вечни очи

                                                           Вечни очи

            Имало едно време едно далечно село, в което всички хора се държали грубо един към друг. Те само се обиждали, кълнели и злословили. Сред тях изпъквала Гергана – тя винаги била в лошо настроение, биела децата си без причина и дори останалите я отбягвали. Злият ù характер нямал равен.

            Веднъж в селото пристигнал странник. По дрехите му се разбирало, че е вървял дълго. Той твърдял, че бил дошъл от далечна страна и искал да обходи света, за да види чудесата му. Хората бързо го обградили.

            - К’во искаш? – сопнала му се кметицата.

            - Я си върви по пътя! – провикнал се едър мъж.

            Гергана разблъскала другите и се насочила към странника. Измерила го от глава до пети и креснала сърдито:

            - Ха! Дошъл бил от далечна страна! Как пък не! – тя го погледнала яростно. – Ти си един голям и глупав лъжец! Не те щем! Тук и без това няма място за теб! Освен това си мръсен скитник. Омитай се, нямаш работа при нас!

            Странникът не отговорил. Протегнал пръстите си към нея и промълвил някакви неразбираеми думи. След това изрекъл:

            - Аз продължавам по своя път...

            Никой не се сбогувал с него. Една вдовица казала на Гергана:

            - Недей така да се отнасяш с чужди хора, бе Гергано! Голяма си нахалница! Бъди малко по-съобразителна. Не видя ли, че...

            Гергана се обърнала и когато очите на двете жени се срещнали, вдовицата изведнъж запелтечила:

            - О, толкова съжалявам! Не исках така да те обидя. Какво да направя в знак на извинение?

            Гергана я стрелнала с високомерен поглед и отсякла:

            - Просто се разкарай от погледа ми!

            - Както кажете – вдовицата се отправила към дома си.

            Ставало късно и Гергана решила да се прибере вкъщи. Попътно едно дрипаво момче, без да иска, я ударило с топката си.

            - Ей, внимавай къде ходиш... – изнервило ù се то.

            Поглеждайки към лицето ù, изведнъж гневната му гримаса се превърнала в мило и смирено изражение.

            - Хиляди извинения за глупавата ми постъпка, госпожо!

            После се затичало нанякъде.

            - Най-накрая! – рекла си Гергана. – Малко уважение и от големи, и от малки. Хората започват истински да ме ценят...

            Щом се прибрала вкъщи, наредила на синовете си:

            - Пригответе вечерята! Изчистете навсякъде! И само да съм чула звук!

            Тя седнала пред огледалото, за да си оправи косата, но когато се погледнала, лицето ù мигом се променило – една широка усмивка се изписала на устните. В същия момент най-малкият син се появил на вратата и попитал плахо:

            - Да изчистим ли и в твоята стая, мамо?

            Гергана се обърнала бавно към него и отвърнала с мек тон:

- Не, миличък. Вие си починете, а аз ще свърша всичко останало. Починете си колкото искате – трябва да сте много уморени...