Виолета, Сторм Брингър и Алисън Рейн

    „Познава се женен мъж веднага по първия поглед, с който те зърне. Погледът на свободния мъж е съвсем друг: проучващ, взискателен, питащ: „Ти ли си?”  Пълен с противоречия, надежда и разочарование, възторг и критичност, любопитство и нехайство. Очите на ергена откриват първо недостатъците. Пред него са безкрайните възможности на света. Ти си една от безброя. Струва ли си заради теб да изтърве целия свят? Твърде си малка на ръст за него. Твърде свободно се държиш. Нежененият мъж гледа и с подигравателните очи на приятелите си – какво ще рекат, ако се появя с такова момиче?

    Гледа и с придирчивите очи на майка си – как би посрещнала на своя праг такова момиче? Гледа и със своите дълго очаквали, полудели очи, които са си съчинили някакъв кино – звезден тип и го търсят в сънищата си.

    Все не отговаряш на мечтите му, все не си негов тип, все с нещо не си подходяща за спътница в живота му. А каква трябва да бъде спътницата му, питай го, сам не знае. Той все се опитва да те промени, пречупи, нагоди според себе си.”, Блага Димитрова

    Виолета бе млада девойка с естествена и неподправена красота; грациозна, фина и изискана, възпитана, но и много отмъстителна.

    Виолета Харкър, по фамилия вече Клейтън, бе жена, която до край се бореше за това, което иска и не се отказваше докато не го получи.

    Светло кестенявите й коси бяха вързани на кок, носеше дантелена рокля, цвят праскова, а в черните й очи човек можеше да види собственото си отражение.

    - Та, откъде казахте, че познавате съпруга ми, госпожице...?

    - Рейн, Алисън Рейн. Преди доста време с господин Клейтън бяхме... колеги или по - точно аз бях негова... асистентка, точно като Вас.

    - Бях негова асистентка, но Вие от къде знаете това? - очудено попита Виолета.

    Алисън се усмихна...

    - Госпожо Клейтън, ще останете изненадана колко неща зная за Вас. - започна тя като стана от креслото, в което седеше. - Знам колко пъти в седмицата ходите на църква, молейки се на Бог да Ви прости. Знам как вечер не можете да заспите, защото в мислите Ви е единствено това къде ли е съпругът Ви сега - в кой бар, на коя чаша, с коя жена...

    Заставайки зад Виолета, Рейн се усмихна отново, усещайки треперенето на тялото й, учестеното й дишане, страхът, който изпитваше, след което се наведе и бавно, и нежно прошепна нещо в ухото й, след което Виолета потрепери, а от очите й потекоха сълзи.

    Сянка не беше полудял, нито беше изпуснал самоконтрол. Имаше съвест, но както всеки друг път, така и този, просто избра да не я послуша. Тя бе заслужила смъртта си... Ярост ръководеше ръцете му, а докато стискаше гърлото й от устата му все нежни слова се сипеха, докато и последната светлинка живот у госпожа Клейтън не угасна.

    Той само искаше да я убие...

***

    Беше късен ноемврийски следобед. Катрин седеше на канапето в гостната и гледаше сърдитото небе. Всичко тънеше в мъгла, а гъсти, черни облаци препускаха като диви коне.

    Тя мислеше за толкова неща, че не усети как чаят, който си сипваше преля от чашата, разля се по малката стъклена масичка и покапа по бледо червения килим. От масичката покапа и по маслено зелената рокля, с която господарката на „Рейнщайн“ бе облечена.

    - Трябва да внимавате, мис Джоунс. Когато човек е разсеян допуска грешки, а някои грешки могат да бъдат фатални... - каза един спокоен мъжки глас. - Позволете ми да Ви се представя - Сторм Брингър, от Дюрнщайн.

    - И какво Ви води насам, господин Брингър?

    - „Отдел Убийства”, мадам. - отговори детективът с все така спокоен глас.

    Катрин потрепери.

    - Мис Джоунс, бихте ли ми казали какви са отношенията Ви с господин и госпожа Клейтън?

    Катрин потрепери отново.

    - С Колин бяхме сгодени преди няколко години, а с госпожата нямаме никакви допирни точки, за да имам каквито и да е отношения с нея.

    - „Никакви допирни точки...” - записа Брингър в един тефтер. - Какво стана, че не Вие взехте фамилията Клейтън, а Виолета? - продължи с въпросите Сторм.

    Катрин въздъхна.

    - Колин замина за Англия и доста дълго време нямахме контакт един с друг, а когато се върна вече беше женен. - отговори тя. - Но господин Брингър, не разбирам за какво са тези въпроси?

    - Вчера вечерта Виолета Клейтън е била убита. - отговори на въпроса й Брингър.

    Джоунс потрепери за пореден път, сърцето й заби лудо, а дишането й се учести. Причерня й за миг, а гърдите я стегнаха. Руменината от бузите й беше изчезнала и сега те бяха бледи. Побледнели бяха дори и устните й. Като че ли беше извършила престъпление и се страхуваше да не бъде открито, но ако се вгледаше в това лице човек едва ли би помислил за престъпление. То бе твърде хубаво, за да бъде свързано с греха.

    „Твърде хубава, за да бъде свързана с греха...” - си мислеше той.
 

    Известно време седях загледана в нищото... Имах толкова разхвърляни мисли в главата, толкова преливащи чувства и емоции, че не знаех точно от къде по - напред да започна; не знаех какво първо да напиша, за да не се получи нещо безсмислено. Но после се замислих, че каквото и да напиша - все някой ще намери някакъв (дори и малко) смисъл във всеки изписан ред; във всяка дума дори. Мислите ми заиграха и сякаш танцуваха... Свиреше някаква музика, която, макар че беше усилена, минаваше покрай ушите ми като тих вятър. Вятър, който разказваше за отминали мигове на нежност; за много усмивки и в същото време - толкова проронени сълзи, и изгубени в тишината и мрака въздишки. Очите ми непрестанно се пълнеха със сълзи, замъгляваха погледа ми и за кратки секунди ме спираха от писането ми. Отново изливах себе си и за пореден път всичко изписано бе ранено като моята душа. Не в стаята, а в мен беше тъмно - мислите ми, чувствата ми, всяка емоция и всичко възможно, което можеше да премине през мен; всичко това беше погълнато от мрак, и завито с тишина. Мразех, когато ме гледаше да плача - така тя виждаше колко всъщност съм слаба и малка; така всъщност виждаше колко нищожна мога да бъда (подвластна на изплаканите ми чисти и искрени сълзи). Мразех това, че не мога да надделея над себе си и се ядосвах, че не можех сама да си помогна. Не исках да се карам с нея; не исках да си викаме, да си крещим, а после и двете изпитващи чувство на вина - да се погледнем с миловиден, жален поглед, да се прегърнем и да започнем да си се извиняваме взаимно (за поредните крясъци; за поредната кавга). И двете бяхме щастливи една с друга - влюбени в живота, и една в друга; влюбени в това, което бяхме и в това, което не бяхме. Радвахме си се взаимно и бяхме очаровани от това, колко си приличаме, и колко различни сме всъщност. Погледнах към нея и очите ми се напълниха със сълзи, и аз пак имах нужда от няколко секунди, за да избистря погледа си отново. Последваха няколко минути, в които просто седях и дори не мислех. Да, мислите ми и аз самата блуждаехме някъде, но в мен нямаше нищо - чувствах се празна, и тази празнота беше сякаш като бездна (дълбока и безкрайна). Имах чувството, че земята под мен се разклати. Затворих очи и ги отворих, но единственото, което почувствах в този момент беше ужасното главоболие в тила. Отново погледнах към нея - тя просто си седеше там и дори не подозираше какви излияния се изсипваха от мен. И отново я изпитах - онази празнота, която сякаш ме поглъщаше, а очите ми отново се напълниха със сълзи, и редовете бяха все така ранени - като моята душа.

    Имах време, възможност и най - вече желание да мисля и разсъждавам по най - различни въпроси, и един от тях беше за това колко бързо преминава животът ни; как бързо отлитат и преминават чувствата ни към хората, преобразуват се, търпят постоянни промени. След това идват други хора и нова стихия се завихря. А когато останем сами дори за минута - какво е тогава? Самота? Липса? Нужда от някой или просто желание да сме сами? Или е нужда просто да погледнеш в очите на даден човек и да се откриеш там?... Животът ми не е приказка на братя Грим и в него не съществуват вълшебни създания; няма замъци и принцове в златни доспехи, яхнали бели коне... Напротив - моята история е разказ за мъка и съжаление, за копнеж, и съкрушено сърце, за гняв и предателство, и за всички онези неща, които извисяват човешката душа, след което със засилка я разбиват в земята, но нашата история не беше такава...