12.10.2018 г., 8:43 ч.

 Вечност: Сблъсъкът на времената (20) 

  Проза » Повести и романи
466 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
3 мин за четене

С мирис на вино, любов и шоколад

    Беше вечер, която отиваше към това да бъде творческа. Отворих бутилка италианско вино и въпреки, че годината му беше 2017та ароматът, и вкусът му бяха опияняващи и гъделичкаха всички сетива. Отчупих си парченце млечен шоколад и усещанията ми се взривиха в най - различни вкусови палитри.

    Лекият, прохладен вятър ми носеше мирис на любов и на обичане, и на прегръщане.. И спомени... Спомени, които бяха свързани с теб. Всяка една секунда на всяка минута от всеки час на всеки ден ми напомняха на теб. Всичко ми напомняше и все още ми напомня на теб...

    Винаги ми е било по – лесно изразяването чрез писане, отколкото говоренето очи в очи.

    Намирам те, Вечност, за изключително важна и много значима за мен, въпреки краткото време, за което се познаваме (защото какво са 3години и 8месеца? Една малка прашинка от безкрая).

    Пленяваш ме толкова много, че в един момент осъзнавам колко сив и скучен е денят ми, ако, и когато те няма. Ако не те чуя поне веднъж, за да ти кажа как върви или как е минал денят ми – то тогава този ден е абсолютно безсмислен.

    Иска ми се да зачертаем от календара всички онези дни, в които не сме заедно и да са само дните, в които озаряваш живота ми.

    „Обичам звездите прекалено нежно, за да се страхувам от нощта“ е казал Галилео Галилей, а за мен ти си цялото небе. И винаги, когато мисля за теб времето спира, и като камбанен звън в главата ми е всичко, което си казала; начинът, по който гледаш и жестовете, които използваш. Чак гласът ти чувам, когато си представям какво би казала.

    Ужасно бързо свикнах с теб и по – скоро с присъствието ти, и когато не си на един дъх разстояние, то тогава и сън не ме лови, и настроението ми някъде бяга, за усмивката да не говорим... Ако нашите сърца винаги са били близо, нямаше да съм толкова тъжна. Изпълнена съм с толкова много за казване, а има моменти, в които чувствам, че думите не значат нищо.. Искам да съм твоята вярна и единствена любима, твое всичко, както си ти за мен...

    Докато съм все още в леглото, мислите ми отлитат към теб - понякога радостни, друг път отново тъжни... Никой друг никога не може да притежава сърцето ми, никога.

    Бъди търпелива. Обичай ме. Обичай ме днес, вчера; обичай ме и утре. Продължавай да ме обичаш и никога не подценявай най - вярното сърце на твоята любима..

    Хората са все така забързани, вървящи без посока и вглъбени в своя свят с еднопосочни улици за всичките им проблеми... Дори времето беше мрачно и дъждовно, като че ли, за да бъде в крак с душевните терзания на забързаните в сивото си ежедневие хора... Някъде там беше и ти - единственият лъч светлина в мрака, който беше обгърнал (явно) не само моята душа. Твоята душа беше млада и наивна, когато те срещнах, докато моята.. моята беше отдавна покварена... Влюбих се в теб така скорострелно, обаче, и така исках да ме обичаш, и ти, че не ми остана нищо друго освен да те пусна в света си и да стъпя, и аз в твоя...

    Под тежкото българско небе не можех да спя, не можех да пиша, не можех да чувствам... Живеех в миналото си, което не беше нищо повече от незабравени и непростени грешки, и поредица от грешно взети решения. Въздухът на Германия, мирисът на реките и любовта към теб са нещата, които върнаха вярата ми в чистотата, и красотата на утрешния ден, както и в добрите феи. Любов и спокойствие намирам с теб, преоткрих, и музата си и сега отново пиша, пиша... Всеки ред, всяка дума и всяка буква изписвам с усмивка на лицето, с трепет на сърцето, и с вълнение в душата. Ежедневието ми с теб е усмихнати и красиво, а щастието... „Щастието е чаша чай с теб“ - Мамен Санчес

 

» следваща част...

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??