Д-р Йосиф Веганщайн  внимателно махаше горещото одеяло, като сапьор над бомба, но уви се чу един женски, но много плътен глас:

-Къде?!

В този момент нахална муха  зазвънтя в лявото му ухо, а той без да съобрази се изпусна.

- Ах, ти дебела гадино...

Изведнъж онзи женски глас стана застрашително плътен и нисък.

-Каквооо?!

-Аааа, такова..... мухата, мухата. Аз...до тоалетната ще ходя.
- А, скъпи, може ли да ми донесеш тогава една чаша вода докато идваш?!

"Точно сега ли трябваше да ожаднееш!" си помисли докторът, но в крайна сметка се съгласи. 

 Д-р Веганщайн тайно съжаляваше, че се ожени за виетнамка и че заживя във Виетнам. Липсваше му българската демокрация и за това стана член на DOG ( Democracy in Opposition of Government )- Демокрация в опозиция на правителството, което правителство сте запознати във Виетнам е комунистично.  Добре съзнаваше, че опозицията е просто имагинерна. Тази му дейност на бунтар, на революционер е като имунизация с малко от нужната болест. Но той имаше таен план, който би склонил везните в полза на DOG в тази им люта битка.

Съобразителен по нашенски, първо донесе чашката с вода и понечи до отиде, уж до тоалетната, но отново се чу онзи плътен женски глас.

-Къде само обикаляш посред нощ?!
-Нали ти казах- до тоалетната!
- Е, не отиде ли вече?!
- Първо донесох водата.
-Аха...добре. Ае, аз заспивам.

    Жена му беше особена натура, обичаща да доминира, но дълбоко, ама наистина мноооого дълбоко вътре в себе си, тя го обичаше и най-вече уважаваше. Минута след последния разговор, нейните малки и игриви очета заспаха дълбоко.

Доктор Йосиф тихичко си облече палтото и излезе съвсем безшумно. Навън беше люта зима, кучешки студ, от който дори умряло куче не може да видиш и през деня, и през нощта в този мрачен Виетнам...

Макар че навън нямаше никой и нищо, той ходеше бавно и внимателно. Най-накрая стигна до една полусрутена сграда. Влезе вътре, а после стигна до подземието. Чукна по вратата, но някой го наблюдаваше от шпионката. Чу се писклив глас:

- Кажете паролата!
-Чен, отвори кучи сине! Не си рискувам брака за простотиите ти!
-Грешна паролаааа!- се чу още веднъж дразнещият и писклив глас.
- Да ти окапне поколението, евнух мазен. Отваряй!
-Ама аз нямам деца все още?! Ахаааа, сега схванах! Е, голям си сърдитко. Кажи поне паролата- "кучетата не са вкусни"!
-Абе, куче да не видиш, куче да изпояде празната ти катруна. Отваряй ти казах.
-Ето, ето...само се успокой.

Щрак и вратата се отвори. Веганщайн влезе и погледна на кръв своя приятел Чен, нисък виетнамец с мазна, сресана на две коса и с големи, грамадни очила.

-Донесе ли бутчетата?- попита строго докторът.
-Да, да! Ето, сегичка да ги донеса.

Чен отиде до вътрешната стая и се върна с три кучета в ръка...

-Какво за бога си донесъл, Чеееееен?!
- Нали ми каза " донеси ми три кучета"!
-Идиот Безухов, казах ти три бутчета, не три кучета! И за бога от къде си ги довлякъл?
-Как от къде?! От денонощното!- доволно се усмихна и показа зъбки.

Докторът падна в отчаяние на земята и се чудеше какво да направи. В последната една година прекара в неимоверни опити да създаде някакъв супервойник, но тъй като беше абсурд да се добере до нужните трупове за опит, то беше се решил да направи поне супер животно, което да използва за оръжие. Не можеше да се добере до по-силни животни като тигър или някои други от зоопарка, за това трябваше да избира от обикновените животни продавани на пазара. Избра редица меса от животни, без куче, защото ако би направил войник от кучешко месо във Виетнам, то това би било кощунство. Не биха позволили това, дори от DOG! Така последната част от пъзела бяха три бутчета, но уви налице бяха три кучета. Часовникът тиктакаше, а до ранния изгрев трябваше да представи творението си на управителния борд на DOG. През това време Чен започна спокойно да бърка в една черна торбичка. Йосиф го погледна и попита какво е това. Чен доволно отговори, че са зеленчуци- домати, краставици, лук и пр. Извендъж развалената крушка над главата на доктора светна и така дойде идеята.

-Ти си гений Чен!- Чен се усмихна радостно и отговори.

-Да, благодаря.

- Зарежи месото! Ще направим войника от зеленчуци. Така ще привлечем и вегитарианци, и вегани на наша страна. "С един куршум- два заека!".

"Две кучета!"- го поправи Чен. 
Тогава той отиде до една друга стая и донесе цял чувал зеленчуци. Настана една сериозна хиругическа работа. Докторът сглобяваше, зашиваше, но накрая беше готов. Войникът беше сглобен предимно от зелени зеленчуци! Взе остър нож и леко се проряза, поръсвайки експеримента си със собствената си кръв. Остана само електричеството. Поставиха войника на предназначения стол. Докторът кимна на Чен, а в отговор той му се усмихна и кимна също. Докторът пак му кимна, но по настойчиво, Чен повтори същото.

-За бога пусни тока, идиоте!
-Ахаааа! Извинявай!

Чен дръпна лоста и в този момент потоци от елетрически заряд се впиха в тялото на войника. И двмата се приближиха до него в очакване. Изведнъж войникът се събуди. Докторът и Чен се прегърнаха радостно и не можеха да повярват на това чудо. Войникът реагираше на щракванията с пръст, но не продумваше нито дума. Изглеждаше като полумъртъв, като пиян. 
Изведнъж се чу тропване по вратата. 

-Милиция, веднага отворете!

Докторът смени по лицето си всички цветове на дъгата. Облече творението с палтото си и заедно с Чен хукнаха да излязат от задната врата. Но милицията бързо се усети и хукна след тях. Започнаха да летят куршуми. Сърцето на доктора препускаше като обезумял жребец, а по лицето на Чен се очертаваше нелепа усмивка. Скриха се в една улица, а докторът откри, че един от куршумите е ранил Чен.

-Чен, Чен добре ли си....Чен?!- уплашен за приятеля си питаше докторът.
-Върви докторе, тая няма да го бъде.
-Не затваряй очи,Чен! Чуваш ли ме?! Стой буден, Чен! Моля те, Чен!
-Вървете, оставете  ме докторе. Нека умра в спокойствие и в храброст.
-Не, Чен, недей говори така!
-Казах Ви вървете! Бързо, те идват. Аз ще ги забавя!

Изведнъж се чуха изтрели. Докторът грабана едва ходещият с него войник и побягна, докато сълзи се изливаха по студеното му и отчаяно лице. 

Минаха няколко часа. Вече беше сутрин, войникът явно щеше да умре. Чен сигурно беше вече мъртъв, а цялата мисия съсипана. Прибра се в дома си, предал се на обстоятелствата. Влезе в кухнята с едва движещия се войник и го постави  на единия от столовете. Погледна снимката на жена си в коридора и се замисли.

- Къде ли е жена ми сега?!- си каза на глас.
 
Извендъж се чу шум! Докторът се стресна и извика- "Жена ми!".

-Нима се страхуваш от жена си?- проговори изведнъж, все още немощният войник.
-Ти... ти...ти говориш!
-А ти се страхуваш  от жена си!

Докторът зяпаше творението си, но и съумя да му отговори.

-Уважавам я, а това е различно от страх. Все още си "зелен" и не разбираш тези работи. 

Но макар, че войникът проговори, това не успя да прогони отчаянието на провала и загубата на добрия приятел на доктора. Докторът отвори хладилника и какво да види- ракия!  До ракията имаше белжка- " Подарък от майката ти! Консумирай с мярка! Скоро се връщам!" 
Докторът седна срещу войника, гледайки пред себе си шишето ракия. Но през нея леко започна да прозира ликът на войника. Една кощунствена мисъл мина през ума на доктора....

                                 * * *

Някой влезе през вратата много леко и тихо. Стъпваше безшумно. Този някой започна да забелязва разхвърляни по пода зелки, листа, сякъш разхвърлени дрехи. Тези "дрехи" водеха към кухнята. Отвори вратата и този " някой" ококори очи и не вярваше какво вижда. А това беше Чен, явно все още жив. Докторът се изплаши, но се зарадва при вида на живия си приятел. Забеляза как го гледа и той, гол до кръста, започна да се оправдава.

-Чен...Чен...не е това, което изглежда. Моля те, не е това, което изглежда.- Повтаряше докторът конвулсивно.

Но това беше точно както изглежда! Цялата идея за борба, революция, въстанието срещу море от несправедливости и несгоди изчезна при идеята за българска ракия и шопска салата....