- Стари неща купваааам! Дрехи неща, купвааам!

Лежи си старият вехтошар на диванчето и превърта лентата на спомените в главата си. Така се ходеше по улиците. Така се викаха нещата. Не като сега, мързелешката по кофите. За да намериш НЕЩО, трябва първо да го повикаш, и то ще намери начин да ти отговори. Ако не намери, значи не си го повикал както трябва. 

Всичко се намира - и обувки бързоходки, и шапки невидимки, и вълшебни пръчици - само трябва да ги повикаш. Усмихна се, като си припомни жизнената шапчица. Обикновена, нищо и никаква на вид, плетена в дългите зимни вечери за някое внуче от някоя баба. Такава си е била в началото - шапка като всяка друга - преди да я подарят на онова момиченце, Петя. Петя живееше в една кухничка. Миндерче, маса и стол . Даже не инвалиден, а най-обикновен дървен стол. На Великден извеждаха Петя в детска количка на разходка. Понякога и на Коледа, ако се случеше да е по-топла. Петя не знаеше какво е това - да ходиш. Още по-малко - да тичаш. Така си беше родена - неходеща. А и се искаше. Свита на стола, до прозореца, по цял ден гледаше навън. Виждаше се да тича по пътеката, да хвърля трохи към гонещите я гълъби. А после, тя тръгваше да ги гони. Те литваха и тя литваше след тях... Притворила очи, Петя излъчваше усещане за свобода и живот, за сила и полет. Шапката го събираше. Нали си беше мекичка, вълнена, можеше да попие много усещане...
Дълги години пролежа шапката в скрин затрупана с покривки и скъсани чаршафи, докато не чу гласа на Вехтошаря. Чу и го повика. За парлама, вехтошарят купи някаква проядена от молци жилетка, после само докосна шапката, а стопанката кой знае защо веднага му я подари. НЕЩАТА не се купуват с пари. Вехтошарят знаеше какво ще прави с тази шапка. Той знаеше много неща. Не всичко, но много.
Майката на Кати така и не разбра, защо отвори. Ясно беше видяла през шпионката опърпаните дрехи и небръснатата физиономия - все неща, които би трябвало да я държат далеч от вратата. Може би, просто беше твърде замислена. Както често напоследък и се случваше, мислите и изцяло бяха запълнени с проблема Кати. Колкото повече растеше, толкова по-трудно ставаше с това дете. Заобиколена от любов, грижи и всичко, което може да се купи с пари, Кати растеше тъжна и затворена в себе си. Имаше много диагнози - аутизъм, остра алиенация, просто глезотия. Много диагнози и нито една усмивка. През целият и детски живот.
- Нямам нищо за продан - каза жената.
- Не, не! Това е за момиченцето - Вехтошарят протегна ръка с шапката.
- Какъв е този парц... - някаква вихрушка я избута встрани. С неподозирана жар Кати сграбчи шапката и я нахлупи до ушите си. Лицето ù се разтегна в странна гримаса. Очите ù се свиха. Бълбукащи звуци заизлизаха от гърлото ù. Майка ù я гледаше с отворена уста. Кати се обърна и затича през огромния хол. Скочи на фотьойла, оттам на дивана, оттам към другия фотьойл. Бавен, задържан скок. Като полет. Главата - отметната назад, ръцете - встрани, а въздухът трепти от звънливия смях на детето... Майка ù седна. Направо на пода...
Да, шапките... И друга имаше. Черна, лъскава, на вид като от коприна, а на пипане - мека като кадифе. Сигурно беше правена по времето, когато магьосничеството е било официално призната професия. Съответно магьосниците - публично изгаряни. Навярно нейният създател я беше сътворил за себе си. Да си спести дискомфорта от огнените езици на кладата. Шапката плътно обхващаше главата и лицето. Стопляше, шепнеше, галеше. Човек веднага разбираше колко му е излишно това мешесто вместилище изградено от белтъци, мас и кости, наречено тяло. И по-важно - то преставаше да му създава неприятности. Захапвано от огнени езици, пробивано от куршуми или душено от примка - тялото просто вече нямаше значение. Безсмъртния "Аз" спокойно и без съжаление се отправяше към своя по-голям божествен брат, очакващ го с любов.
Тъжно, но полезно. Всъщност всичко беше полезно. И не трябваше да се чудиш кое как се използва. Ето например, боичките за сънища. Създаваха един цветен сънищен свят, в който, разбира се, всичко беше възможно. Сутрин човек се събуждаше от цветния сън, но усещането за сила и изпълнени желания оставаше през целия ден... Или пумпала. Очукан, нещастно клюмнал, с изрисувано отгоре подобие на Ин - Ян. Стара непотребна вещ. До момента, в който не хванеш ръчката и не започнеш да го помпаш. Пумпала набира скорост, чернобелите фигури образуват сив кръг в който леко, но все по-отчетливо проблясват цветове. Разнася се отначало тих, но все по-настойчив ясен, кристален звук, после втори, на някакъв неописан в музикалната теория интервал от първия, а двата заедно пораждат вибрацията: "уауауауауау..." Тя дърпа, изтегля, а пумпала - набрал скорост, пламти в цветовете на дъгата. Огнена спирала, която със звук и цвят те поглъща и връща в НАЧАЛОТО. Няма излизане. Докато не спре въртенето. Колко време си бил там - две минути, час, вечност. Какво значение има - сега пак си тук, но малко по-друг, по-добър, по-прощаваш. По-разбиращ комплекса за малоценност на дребния ни свят, в който живеем - тази нищожна прашинка от Всемира.
Летящото килимче. На млади години Вехтошарят преживя сериозен шок с него, но това му помогна да разбере, че някои от НЕЩАТА си имат и цена. Килимчето летеше със сексуална енергия. В екстазна форма. Арабите, според легендите, са прелитали с него континенти, но едва след премеждието Вехтошарят научи, че според експерти, средноевропейското време за чист секс е около от 11 минути. В онези млади години, той успя да убеди с една влюбена двойка заедно да изпитат вълшебното летателно средство. Двойката започна добре, килимчето бързо набра скорост и височина, но изведнъж всичко приключи и започнаха да падат като камък надолу. Добре че Вехтошарят беше достатъчно разгорещен от гледката при изкачването, та успя да приземи килимчето на ръчно управление. След случката той подари вълшебния транспорт на една млада дама със странно поведение. Тя се занимаваше с древна, общественополезна дейност, за която отказваше да приема пари, което именно беше странното. Твърдеше, че е неморално да приема пари за нещо, което ù доставя толкова голямо удоволствие. Homo Ludens! Приемаше подаръци. Като килимчето. Прекрасно си паснаха с него. Тя го ползваше за такси и докато пътуваше, успешно съчетаваше полезното с приятното. Килимчето дотолкова беше презаредено с енергия, че вместо кротко да чака пред прозореца на поредния ù "приятел", свиваше задната си част на фуния и изпълняваше за разтоварване фигури от арсенала на висшия пилотаж. Побърка се това килимче.

"Луди, млади години" - усмихна се на спомените си вехтошарят. Много поживя, доста видя, но ето, беше дошло време, когато даже кожухчето - климатик не може да му помогне да стопли кокалите си. Вълшебно кожухче - през зимата топли, през лятото охлажда. Май това беше най-разпространената вълшебна ВЕЩ тук. Около столицата доста ги носеха. Целодневно и целогодишно. Кожухчето поддържа и чистотата на тялото. Така казват. Виж, с миризмата определено не се справя, но това на него не му пречи. Нали си няма обоняние.
Полегнал на диванчето, вехтошарят усеща как студът тръгва някак си отвътре, от костите и обхваща цялото му тяло. След студа тръгва Болката. Но НЕЩО е запазил за себе си Вехтошарят. Май е дошъл часът на черната шапката. Ето, тя го обхваща, топло и ласкаво. В меката тишина, съвсем нежно и приспивно, много отдалеч или много отдавна, напевно и вълнисто долита песента с вълшебните думички:
- Стари нещааа, стари дрехи купувааам!