Едва ли има по-опияняващо и едновременно с това успокояващо чувство от това, което изпитвам, докато си скубя веждите. Тъкмо преди малко бях заклещил горката нощна лампа между ръба на леглото и още по-злочестата възглавка до нея в отчаян опит да ги наглася по начин, който да ми е удобен да си извия очите, ръцете, врата, пък и други части от физиологията си, че да не наруша правилната веждова линия. Някой мъдрец (не питай кой) е изрекъл прословутите думи навремето: „Вежди-говежди!“ Пълни са със смисъл и послание, нали? Е, добре де, вече може и да не звучат толкоз актуално, но в миналото хората не са ползвали пинцети, за да си скубят веждата (натъртвам на единственото число) и са имали само един начин да определят тази космата пътечка, започваща от единия край на сляпото око, та чак до другия. Но не в това е смисълът на цялата работа. Да се върнем към това, че просто си скубех веждите (забележи – множествено число), когато случайно нейде отвън чух да тътне гърмежен шум... И още един след него. И още един. И още един. И още... Добре, добре, знам, че си схванал идеята! Замръзнах аз с вперен в собствения ми образ лик на малкото огледалце пред мен, което прави лицето ми да изглежда поне 2 пъти по-грамадно от тялото ми, сякаш съм герой от анимационно филмче (слава богу, че не съм, щото на някои от тях даже веждите им стърчат във въздуха над главищата и тогава съвсем не виждам как ще мога да си ги оформя), и тъкмо както бях защипал един особено инатлив косъм от горния ляв ъгъл на дясната ми вежда, започнах да обмислям евентуалните предположения за странния шум от вън. Повярвай ми, врачка да бях, боб да бях метнал да гадая, ама уви – пак не щях да позная. То по-странното беше, че бях ходил малко преди това именно боб да купувам (ама за обикновена чорба де, не за гледане... аз и така си виждам добре..) и пред комшиите видях една полицейска чорба... пардон де.. кола. Щракна ми значи любопитството вътре, мисля си – ще да са се изтрепали Кутсузови отсреща! Всяка вечер мине се-не мине идва на оная щерката бившият мъж и почва да тропа по джамовете и да скимти като възбуден котарак. Ама нейсе, тогава нищо не се чу, нито се видя и аз си отминах. Та в момента, в който чувам аз тези гърмежи, си казвам: „Тоя ги претрепа вече!“. Пробвам да скубна с последен напън въпросния упорит косъм, дето все така си знае своето, и бързо скачам от леглото, за да изляза на балкона и да видя малко кръв и зрелища. Сякаш ми отне цяла вечност да стига до вратата на терасата, а през това време вече виждах себе си – качен на един огромен подиум в стъклената зала, в ръцете си държа скромен „Пулицър“ за най-великия журналистически репортаж, който съм направил на мястото на събитието, мама и баба си подават носни кърпички една на друга и ту ми махат, ту обърсват някой сопол... До времето, в което натиснах скърцащата врата да се отвори, още се чудех къде, по дяволите, е S.W.A.T. хеликоптера да ми вее косите пред камерата и да ме осветява със електриковосинкава светлина, докато се надвиквам с шума от перките му, за да пресъздам най-ясно събитията на моите зрители, чудех се още и какво толкова се бави дебелият ми оператор, който вече трябваше да блъска плъзгащата се врата на белия микробус и да наглася камерата към мен? И всичко изчезна в един миг – все едно някой с тънка връвчица от тавана на стъклената зала ми издърпа „Пулицър“-а, а белият ван барабар с тлъстия оператор вътре направо ми мина отгоре, залепяйки ме на асфалта като едно петно с човешка форма, гушнало микрофон и с все още замръзнала усмивка. Истината за екшъна пред нас се оказа комшийката баба Мара, която най-несъобразно с моите мечти и копнежи решила да си изтупа килима през съседния прозорец. Точно когато вече бях навън и си обърсвах лигите (които междувпрочем бях оставял като слузеста пътечка през цялата стая), тя спря да тупа за секунда, обърна се към мен и ми метна такава мазна усмивка, че ми идеше да ú „споделя“ една саксия във „фейсбука“. Тъкмо смятах да ú обърна гръб, ама тя взе, че промърмори нещо от сорта на „хубаво време“. Със скърцащо „нали?“ се отдръпнах назад, а тя още се хилеше насреща ми. Зъбите ú бяха толкова жълти, че можех да си намажа филийка с тях. Тряснах вратата, обърсах лигавата пътечка и продължих с още по-голяма усърдност борбата с изоставения косъм. Какво пък... Мечтите могат да почакат. Веждите са по-важни.